Пилето

Вечер, когато пускам Пилето да хвърчи из стаята, запалвам лампата в птичарника. Тя продължава да се върти все около телта. И толкова много пипика, че започва да ми пречи на работата, но Алфонсо не й обръща никакво внимание. Ще речеш, изобщо не обича птиците. Той, изглежда, не знае какво значи да си самотен, този въпрос не го занимава.

Почти бях решил да се предам и да го върна на мистър Линкълн, но се случи нещо неочаквано. Беше петък вечер. Аз четях в леглото. В стаята светеше само нощната ми лампа.

Отначало ми се стори, че някъде тече вода. Напрегнах слух и разбрах, че звукът идва изпод леглото. Той се поусили и вече не можеше да има съмнение — продължителен вибриращ напев. Най-после Алфонсо беше решил да запее. Пееше така, сякаш гледаше да не ни събуди, сякаш не искаше да го чуе никой, сякаш беше тромбонист, който преди концерта репетира под сурдинка, само за себе си, някакъв много сложен откъс.

Тоя напев, който половин минута трептя ту по-силен, ту по-слаб, завърши с три тихи, протяжни, почти плачевни нотки. Само те можеха да ти скъсат сърцето. После Алфонсо премина с кресчендо към нови височини и от тях преля бавно, мъчително в тон, който повече приличаше на звук от капчук, отколкото на птича песен. В началото точно този звук бе привлякъл вниманието ми.

И млъкна. Аз затаих дъх. Искаше ми се да го видя. Опитах се да определя по звука къде точно се намира, но не можах. Ето че пак започна: същият, напомнящ на капчук звук премина в мелодични тонове и се извиси нагоре най-малко цяла октава, но с различен регистър. Този път протяжната нотка беше само една, след което той премина стремително към финала: три пъти „пиип“, стакато, почти немелодични, и заглъхна. Млъкни. Стоях и чаках, но нищо повече не се случи. Угасих лампата. Няма как, ще трябва да го задържа. Като го слушах как пее в полумрака, имах усещането, че самият аз летя, Почувствувах се някак освободен.