Самотният играч
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотният играч». Краткое содержание книги:
Но по горещата молба на д-р Айрини Кенеди, шеф на екипа, той склонява да изпълни една последна мисия.
Мястото е Хамбург, а мишената — виден немски индустриалец.
Ала някой се опитва да убие Мич…
Във Вашингтон влиятелни конгресмени кроят дързък план за преврат. Ужасната им грешка, обаче, е, че са избрали Мич Рап за пионка в пъклената си игра. Дори не предполагат, че се изправят срещу най-опасния професионален убиец, подготвен от ЦРУ, и той няма да се примири докато не открие кой му е заложил смъртоносния капан.
— Разбирам те. Какво е разстоянието до Шосе 70?
— Около тринайсет километра.
— А оттам до Денвър?
— Напряко през планината е около двайсет минути, а после ще можем да изчезнем в града.
— Какво ще кажеш да излезем от Евъргрийн от юг?
Вийом погледна картата.
— Мисля, че така само ще си усложним положението. Може да открием някой второстепенен път, да отбием от него и да се скрием за известно време, но освен ако не дойде да ни прибере хеликоптер, сме загубени.
Камерън се намръщи и отново впери очи в картата.
— Не можем да си позволим да се забъркваме с ченгета. Трийсет минути и по двата пътя. — Той поклати глава. — Ще ни дават по телевизията още преди да стигнем Денвър!
На Вийом не му хареса накъде бие Камерън и си замълча. Камерън погледа картата още известно време и заключи небрежно:
— Ако се натъкнем на ченгета, ще трябва да се отървем от тях.
— Искаш да кажеш — да ги убием. — Вийом мразеше как бюрократите използваха „чистоплътни“ термини като „отървам се“ и „премахвам“. — Наричай нещата с истинските им имена.
Камерън сви рамене.
— Не виждам друг избор.
— Аз ще преценя. — Вийом впи поглед в Камерън. Професора се усъмни дали е трябвало изобщо да се обръща към Жабока. — Още не си ми казал какво ще правиш с двата обекта. На място ли ще ги убием, или ще искаш да говориш с тях?
Камерън не беше мислил за това.
— Още не съм решил. Както неколкократно отбеляза, ще бъде добре да не устройваме зрелища. Всъщност най-добре ще е, ако изчезнат завинаги.
— Твоят човек на летището може ли да им види сметката, ако се наложи?
— Инструктирах го да ни следва от много дискретно разстояние и само до изхода от Евъргрийн.
— Не отговори на въпроса ми.
Камерън се обърна към него, не много очарован от резкия му тон.
— Отговорът на въпроса ти е „Не“.
— Е, щом е така, ще ги оставя да се настанят в къщата, ще ги подслушам какво си говорят и после ще ги ликвидирам точно преди изгрев-слънце.
Камерън кимна.
— Това имах предвид и аз.
Вийом леко се усмихна. „Такъв глупак си — каза си той. — На теб никога не ти е хрумвала и най-елементарна идея.“
На Камерън не му хареса подигравателната усмивка на Жабока. Този човек трябваше да се научи да уважава малко повече работодателите си. Когато всичко свърши, няма да е зле да премахне и Жабока, и хората му. Дюзър сигурно щеше да се съгласи да участва и за половината от нормалното заплащане. Той мразеше Жабока дори повече от Камерън. Професора също се усмихна и реши, че едно телефонно обаждане до Дюзър ще уреди нещата перфектно.
На летището в Колорадо Спрингс Скот Коулман, Кевин Хакет и Дан Стробъл товареха екипировката си в нает „Шевролет Събърбан“, сребрист металик. Хакет беше уредил да остави за през нощта лиърджета на летището и да заредят самолета с гориво догоре. Също като членовете на групата, кацнала два часа преди тях, те платиха за всичко с кредитни карти, на които не бяха написани истинските им имена.
Хакет беше педантичен човек. Още в „Тюлен 6“, когато Коулман трябваше да преодолее някакъв необичаен проблем със снабдяването, талантът на Хакет винаги го спасяваше. Той притежаваше търпение и способност да предвижда и най-малките подробности, докато Коулман имаше таланта да решава ситуацията в по-голям мащаб. Тези взаимоотношения бяха изключително полезни през годините и за двамата. Понякога обаче склонността на Хакет към дреболиите граничеше с вманиаченост.
След като натовариха всичко, тримата бивши тюлени се качиха на събърбана и потеглиха от летището. Отне им около петнайсет минути, за да пресекат Колорадо Спрингс и да излязат от града. Летяха по Шосе 25 със сто и трийсет километра в час. Шофираше Стробъл, който беше прекарал доста време в този край. Той им беше обяснил, че е най-добре да се движат по шосето до Денвър и после да отбият по Магистрала 67 нагоре през планината.
Хакет седеше отзад и тракаше по клавиатурата на своя лаптоп за четири хиляди долара. Компютърът имаше вграден портативен телефон и можеше да осъществява връзка с Интернет. Едно от най-ценните предимства на Хакет бяха компютърните му умения. Обичаше да повтаря, че в Интернет може да се намери почти всичко. Вместо да се спира в някой магазин и да си купува карта на Евъргрийн и областта, като по този начин рискува да бъде заснет от видеокамера, можеше да влезе в Мрежата и да открие цялата необходима им информация. Само за пет минути разпечата осем страници на миниатюрния принтер, подаде ги на Коулман и се зае със следващата си задача. Докато тракаше по клавишите, той попита за трети път, откакто бяха напуснали Балтимор:
— Защо Стансфийлд се обади на нас, вместо да използва някой от Управлението?