Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Корбет го наблюдаваше известно време.
— Успя ли? — попита го най-накрая.
Ранулф кимна.
— Да, вмъкнах се в къщите и на Дъкет, и на Крепин. Бяха празни и двете, всичко беше изнесено, ако не от изпълнителите на завещанията, то от крадци, които винаги си набелязват подобни къщи и единственото, което открих в къщата на Крепин, е това.
Ранулф извади от кесията си окъсано, пожълтяло парче пергамент и го подаде на Корбет, който внимателно го разгледа. Рисунката беше доста ясна — просто, грубо нарисуван пентаграм под дъга с дата, каквато се слагаше в края на писмата „30 април 1283 г.“ Имаше почти година от тогава. Корбет хвърли зад себе си парчето пергамент.
— Няма ли друго?
— Не — погледна го Ранулф. — Рискувах кожата си, като се вмъкнах в двете къщи. И за какво? За едно мръсно парче пергамент, което ти веднага изхвърли!
Корбет се усмихна.
— Напротив, благодарен съм ти. Дръж — подаде няколко монети на момчето. — Вземи си нещо за ядене, но междувременно искам да свършиш още нещо за мен.
Вдигна ръка, за да възпре очакваното възражение на Ранулф.
— Не е толкова опасно като предишното, но е много по-важно. Каза ми, че познаваш престъпния свят, нали? — улови объркания поглед на Ранулф и поясни: — Престъпниците в тоя град.
Ранулф кимна, като предпазливо наблюдаваше странния писар.
— Добре — продължи Корбет, — тогава искам да откриеш две неща. Първо: преди няколко вечери двама наемни убийци се опитаха да ме премахнат недалеч от тук. Не са разбойници, нито обикновени улични побойници, а както казах — нарочно наети и обучени убийци. Искам да откриеш, кой и защо ги е наел. Второ, млади ми приятелю — Корбет погледна към Ранулф, — ако ме привличаха, а със сигурност не е така, но все пак, ако ме привличаха млади мъже и момчета, къде в този град бих отишъл?
Корбет наблюдаваше безмълвното изумление и изплашеното изражение на лицето на Ранулф.
— Не се притеснявай — кротко каза Корбет, — нямам такива наклонности, а и дори да имах, пак нямаше от какво да се притесняваш!
— Не съм притеснен — почти извика Ранулф. — Изплашен съм. Какво ще ми се случи, ако ме заловят на такова място? Ако църквата не ме прати на кладата, приятелите ми ще го направят, а и не искам да стана за посмешище навсякъде из града!
Той гледаше гневно Корбет, който му се усмихваше лъчезарно.
— Ранулф, имам ти доверие — той погледна към вратата, — а сега по-добре тръгвай.
Макар да се намръщи, момчето стана и се затътри към вратата.
— Освен това, Ранулф — каза Корбет, — какво правиш, когато се вмъкваш в някоя къща? Бос ли се събуваш?
Влезлият в правия път крадец се ухили.
— Нищичко не разбираш от някои работи — отвърна му той. — Носим парцали на краката си. Увиваме ги около ботушите. Всички го знаят!
— Без мен — усмихна се Корбет. — Добре, тръгвай вече!
Ранулф внимателно заслиза по стълбите, проклинайки и ругаейки, докато тайно се чудеше на странните привички на мастър Корбет. Зад себе си дочу тихите звуци на флейтата. Нежни и скръбни, те разказваха за отминали, изгубени или разбити мечти.
Глава на дванадесета
На сутринта Ранулф още го нямаше. Корбет, измит, обръснат и облечен в най-хубавите си дрехи, отиде да посети Алис в „Епископската митра“. Изпълнен със страх, той се питаше дали ще я завари, но тя беше там — свежа като майска утрин, облечена в тъмносиня рокля, с медна верижка ниско на тънката й талия и скромно украшение на шията. Косата й беше гладка като коприна. Долови парфюма й, когато ръцете й го обгърнаха. Нежното й, гъвкаво тяло се притисна в неговото. С облекчение видя, че навъсеният опасен Питър не се навърташе наблизо, и понечи да я поведе направо нагоре по стълбите, но тя кокетно възрази, че била заета, че моментът не бил подходящ. Корбет прие извиненията й и се настани в кухнята, а тя му поднесе вино и захаросани плодове. През цялото време бърбореше, избягваше жадните му ръце и отклоняваше въпросите му. Вместо това го разпитваше как върви разследването. Разсмя се, когато той се намръщи и се скри зад чашата с вино.
— Чух, че имаш телохранител, вярно ли е? — нацупи се тя. — Да ревнувам ли?
Корбет впери поглед в нея и на свой ред се засмя.
— О, та той е само едно момче за всичко — отвърна. — Ще носи съобщения, багаж.
Алис се усмихна и промени посоката на разговора. Корбет я наблюдаваше как шета, заета с всекидневните си задължения и бе обзет от болезнено желание. Долавяше, че щастието й е престорено, а веселото й настроение — пресилено. Беше озадачен и разтревожен от нещо, което тя беше изрекла или премълчала, но не можеше да определи какво именно. Най-после се накани да си тръгва. Очевидно Алис беше заета и той усещаше, че започва да й пречи. Стана, прегърна я страстно, излезе от кръчмата и тръгна по обляната в слънце Чийпсайд.