Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
— Какво е това, за Бога! — развика се Корбет.
Ранулф сви рамене, отвори вратата и посочи към страховитата стрела от арбалет, забита ниско долу.
— Видях ги на един покрив отсреща, когато се спускаха към съседната къща — отвърна Ранулф. — Не знам защо погледнах. Чух шум и погледнах. Слънцето грееше насреща ми, едва ги виждах, но видях арбалетите им, затова те бутнах на земята — погледна към изцапаната му туника. — Главата ми не побира защо толкова държиш да бъдеш чист!
Корбет се усмихна на трогателния опит на младежа да го разсее. Макар и обзет от облекчение, след като успя да избегне смъртта на косъм, Корбет изведнъж бе завладян от тревога и умора от възложената му задача. Той седна прегърбен на стълбите, обхванал с ръце главата си, докато Ранулф го наблюдаваше с тревога, без да знае какво да стори. И Корбет не знаеше. Съзнаваше, че трябва да се махне от Темз Стрийт, ако иска да оцелее. Онези от „Пентаграма“, или с каквото и друго безсмислено име да се наричаха, искаха смъртта му! Знаеха къде да го намерят и два пъти вече го бяха нападали. Мина му през ума да помоли Алис да го подслони, но тя му беше твърде близка, можеше да я изложи на опасност. Бърнел го беше тласнал към тази опасност, тогава Бърнел трябваше да му помогне. Погледна към Ранулф, който все още чакаше.
— Иди горе — спокойно му нареди той, — ще намериш чифт дисаги зад сандъка. Сложи всичко от сандъка в тях и вземи онова, което мислиш, че ще ни дотрябва. Ще си уредя сметките с домакинята.
Докато Ранулф с шумен тропот изкачваше стълбите, Корбет откри стопанката на къщата и й обясни, че ще отсъства известно време, но оставя пари, за да задържи жилището. Не й каза къде ще идат с Ранулф. Помоли я да пази всяко съобщение, изпратено до него в къщата. Стопанката го изгледа разтревожено, но изражението на лицето му пресече въпросите й, затова тя само сви рамене и се задоволи с даденото обяснение. Корбет си тръгна. Изпита съвсем неуместно задоволство при мисълта за изражението на стопанката, когато види двете стрели от арбалет, забити във входната врата. Излезе припряно на улицата, по която нямаше жив човек. Никой не се мяркаше и по покривите на околните къщи, превърнали се в безопасен път за безпрепятствено бягство на убийците. На улицата го чакаше Ранулф с претъпкани дисаги. Корбет го накара да повтори съобщението, което по-рано му беше поверил и добави няколко думи, които Ранулф, със затворени очи и изопнато от напрежение лице, започна да повтаря, докато Корбет не остана доволен.
В края на Темз Стрийт пътищата им се разделиха. Ранулф пое към реката и Уестминстър, а Корбет тръгна на север към Чийпсайд и „Сейнт Мери-ле-Боу“. Въпреки умората си Корбет реши да повърви в свежия и ободряващ въздух на ранното утро. Почувства се по-добре, по-уверен в себе си и разгневен на наемниците, които го нападаха на улицата. Стремеше се да се движи близо или редом с други хора, защото беше наясно, че е лесна мишена, върви ли сам из усамотени места. Възнамеряваше да иде в „Сейнт Мери-ле-Боу“, тъй като неприятностите му започнаха тъкмо там. Онези, които се опитваха да го убият, целяха да сложат край на разследванията му за смъртта на Дъкет. Затова, щом не искаше сам да бъде убит, се налагаше да разнищи загадката около смъртта на този мъж. Пък и се чувстваше в безопасност близо до църквата. Поръчителите на нападението бяха убили Дъкет, но надали щяха да сглупят и да извършат второ подобно престъпление на същото място. Такова деяние би насочило цялата мощ на Короната и Църквата в преследването им.
Тази мисъл поуспокои Корбет. Отвори портата към обраслата с бурени градина и тръгна към главния вход. Беше заключено. Корбет закрачи към дома на свещеника и затропа по вратата. Енорийският свещеник отговори. На тясното му лице се изписа такова удивление, че на писаря веднага му стана ясно: очаквал е да бъде убит. Корбет бе обзет от гняв, надигнал се в гърлото му като горчилка.
— Отче! — едва се удържа да не изкрещи той. — Трябват ми ключове от църквата!
Разтревоженият и угрижен свещеник каза, че сам ще отвори вратата, но Корбет отблъсна ръката му и размърда пръсти, за да подскаже на свещеника да му даде ключовете. Притеснен, Белът ги освободи от връвта, на която бяха привързани във връзка и провесени на колана му. Корбет ги грабна, завъртя се и се отправи към църквата.