Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Неспокоен и угрижен, той вървеше сред тълпата надолу по Чийпсайд, към Поултри и къщата на своя банкер — златаря. Златарският магазин беше отворен и на тезгяха бяха наредени красиви накити. Заетите с работата си чираци, въвеждаха вътре в магазина важните клиенти, за да разгледат по-ценните украшения. Част от чираците държаха под око недотам важните клиенти. Златарят беше вътре в къщата, но излезе, щом получи съобщението, пратено от Корбет по едно от чирачетата. Изглеждаше разтревожен и явно не му се говореше.
— Търсил си ме, мастър Корбет.
— Да, трябват ми сведения, мастър златарю.
Гизар се огледа, за да види дали някой е чул думите на Корбет, после му махна с ръка да го последва в магазина.
— Какви сведения? — зашепна той. — Какво искаш да знаеш?
Корбет впи поглед в изплашените очи на златаря.
— Дъкет? Крепин?
Погледът на мъжа стана неспокоен.
— Крепин — отвърна му бавно златарят — беше известен привърженик на размирниците. Той държеше парите, които събираха. Често искаше и от нас пари, пари за защита и охрана на къщите ни. Някои плащаха, а други — не. Дъкет най-вероятно е отказал.
— Но убитият е Крепин — възрази Корбет, а търговецът го погледна.
— Дали, мастър писарю? — дрезгаво продума Гизар. — Крепин заслужаваше сполетялата го участ, но Дъкет? Да се самоубие? — поклати глава. — Никога! — изрече с твърда убеденост.
— Това ли е всичко? — попита спокойно Корбет. Златарят отново поклати глава и с поглед помоли писаря да си тръгва.
Корбет се върна в жилището си късно и видя, че Ранулф също се е прибрал, изтощен и мръсен. Спеше дълбоко на пода, увит в плаща му. Остави го да поспи и сам се изтегна на леглото, обзет от мисли за красивото голо тяло на Алис, за дългата й черна коса, която я обгръщаше като воал. Да можеше само да разбере тревогата в сърцето си и да се успокои. Корбет чу как Ранулф се размърда, спусна крака от леглото си и го разтърси, за да го събуди.
Момчето се прозя и пробуди. Протегна глава, докато се взираше в Корбет с подпухналите си, сънливи очи.
— Мастър Корбет — той пак се прозя, протегна се и се разтърси, за да се събуди съвсем и повтори, — мастър Корбет, трябва да внимаваш. Не трябва да излизаш сам, както си направил днес.
Корбет го погледна.
— Кажи ми защо, Ранулф! Веднага!
— Чувал ли си за „Пентаграма“? — попита го Ранулф.
— Не. Нищо не знам, освен рисунката, която ми донесе вчера от къщата на Крепин. Защо?
— И аз самият не знам много — отвърна Ранулф — само, че е тайно общество тук в Лондон, замесено в разни, ъъ… ъ…
— Изкуства? Магии? — нетърпеливо го прекъсна Корбет.
— Да, така де. Тук в Лондон ги имало много такива. Обикновено били просто разни глупаци, но това било различно. Много потайно. С голяма власт. Подчинявали се на някакъв човек, когото наричат „Водача“ — Ранулф гледаше със съжаление към Корбет.
— Тъкмо те са те набелязали. Наемниците, които за малко не са ти светили маслото онази вечер, са били наети от тях. Излязъл си късметлия. И понеже не само си се измъкнал, ами и си очистил един от тях, са започнали много да се интересуват от теб, как ги казваш, прес… братство, престъп…
— Престъпното братство! — нетърпеливо го прекъсна Корбет.
— Да, пре… престъпното. Както и да е, като нищо може пак да опитат.
Ранулф изпитателно гледаше господаря си, като очакваше да го види уплашен, дори ужасен и тайно се възхити на самообладанието му. Ранулф изобщо не се самозалъгваше какво би направил на мястото на Корбет — щеше светкавично да се запъти към пристанището, за да отпътува още по-светкавично за чужбина.
Хладнокръвието на Корбет обаче беше само привидно. Страхуваше се, дори повече отколкото по време на най-ожесточените боеве в Уелс. Тук, в Лондон, го дебнеха убийци и всеки миг можеха отново да го нападнат. Погледна към Ранулф.
— А другата задача? — попита той.
— Тя беше доста по-лесна — отвърна Ранулф. — Места като тези, за които питаш, има доста, повечето са извън града. Открих няколко, но само едно, на което е ходел и Дъкет. Явно е имал слабост към момчета и възлюбеният му си изкарва прехраната там. Довечера ли ще отидем?
Корбет поклати глава.
— Не, продължавай да спиш — нареди той уморено. Изгаси свещта и се уви в плаща си като изплашено хлапе, погълнат от мисли за заобиколилите го кошмари.
Изтощен от неспокойната и безсънна нощ, на сутринта Корбет реши да изпрати Ранулф да предаде съобщение на Бърнел. Накара момчето да повтаря съобщението, докато не го научи наизуст и чак тогава се спуснаха надолу по стълбите към улицата. Ранулф вървеше напред, а Корбет се канеше да го последва, когато изведнъж Ранулф го блъсна, накара го да се просне на пода и хлопна вратата зад себе си. Корбет чу глухо тропане по вратата, измъкна камата си и зачака да я отворят. Чу виковете на Ранулф, вратата се отвори и той влезе отново.