Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Тъкмо с такова опразване на ямите се занимаваха служителите на затвора, когато пристигна Корбет. Каруците бяха вече наполовина пълни, а мърлявите брадясали тъмничари бързаха да тръгват. Затворниците, млади и стари, стояха като изплашени добичета, отчаяни, мръсни, изпълнени с желание да потеглят, да се случва каквото има да се случва и мъчението да свършва. Корбет незабавно използва заповедта, дадена му от Бърнел, за да спре действията на тъмничарите, докато огледа затворниците. Вървеше като жив сред мъртъвци. Оглеждаше лицата им: озлобените, насмешливите, добрите, невинните, и най-вече младите. Заля го непреодолимо съчувствие към всичките и използва влиянието си, за да върнат младите в килиите им, като грубо извести пазачите, че сам канцлерът ще преразгледа делата им. После продължи огледа, докато не намери човека, когото търсеше — шестнайсет или седемнайсетгодишен младеж, с рошава рижа коса, лице и дрехи, покрити с мръсотия, но въпреки всичко в ясните зелени очи блестяха дързост и язвителна подигравка.
— Как се казваш? — попита Корбет.
— Ранулф. А ти? — отвърна му светкавично затворникът. Гласът беше рязък, а говорът — градски.
— Хю Корбет, писар от кралския съд и мога да те помилвам! — Сините очи се стрелнаха встрани, момчето се извърна и плю.
Корбет вдигна рамене.
— Така да е. Твоя воля, увисни на бесилката!
— Чакай!
Корбет се извърна.
— Съжалявам — изведнъж лицето на момчето беше придобило изражението на уплашено дете. — А какво искаш от мен?
— Трябва ми помощта ти — отвърна Корбет. — Трябва да ме преведеш през мръсотията на града и не ти говоря за мръсотията, която газим под краката си — Корбет се озърна, — а за оная, сред която стоим.
Ранулф се ухили.
— Тогава точно аз съм човекът, който ти трябва.
— Добре!
Корбет се обърна към тъмничаря, който нервно се навърташе край тях.
— Там — рече Корбет и му подаде документа, даден му от Бърнел, — попълни в празното. Това е опрощение на всички минали и настоящи прегрешения на Ранулф… — Корбет питащо погледна момчето.
— Само Ранулф — отвърна младежът.
— Ранулф-ат-Нюгейт — заключи Корбет. Пазачът кимна и издаде няколко заповеди, след които момчето бързо беше освободено от веригите си, а въжето — смъкнато от врата му.
Корбет веднага сграбчи момчето за рамото, обгърна го с ръка и почти го извлече от двора на затвора. Забърза с новия си помощник по улицата, после свърна по тъмна уличка, потънала в отпадъци и воня от близките кланици. Корбет изправи Ранулф до изцапаната с петна от урина стена, измъкна ножа си и го опря силно до шията на момчето. По кожата му потече тъничка струйка кръв. Видя как страх смени наглото изражение на момчето. Кротко и бавно писарят заговори:
— Мастър Ранулф, спасих те от бесилото. За какво те изпращаха там?
— Кражба и взлом — дрезгаво отвърна момчето. — За трети път ми беше.
— Тогава — рече Корбет — ще ти е и за последен. Остани с мен. Помогни ми и ще си свободен човек. Предадеш ли ме, ще умреш мъчително. Ясно ли е?
Момчето кимна, погледът му беше впит в дългото стоманено острие на камата, опряна на шията му, която смяташе за спасена от бесилото. Писарят се усмихна, охлаби хватката си и се върна на главната улица, следван от момчето, което вървеше като сянка по петите му.
Корбет прекара останалата част от сутринта и ранния следобед в грижа за спретнатия външен вид на Ранулф. Заведе го в същата кръчма, където по-рано беше оставил коня си, накара го да смъкне от себе си мръсните дрипи, изми го сам с ведро вода, донесено от слисания съдържател и го остави, увит в наметка, да яде лакомо, докато той излезе и му набави дрехи — обикновена туника със зелена качулка, панталони, ботуши, колан, кесия и малка, зловеща на вид кама с кожена ножница.
Когато се върна, Ранулф беше изчезнал. Откри го в една от постройките в двора, съвсем гол и наслаждаващ се на пищното тяло на една от кръчмарските слугини, по чиито изпълнени с удоволствие писъци Корбет ги намери. Първият му порив беше да прекъсне грубо развратното забавление на повереника си, но осъзна, че младостта празнува новопридобитата си свобода и се върна да чака в кръчмата. Скоро Ранулф се върна, увит в плаща му и изтърпя равнодушно поученията на Корбет и ги забрави на мига, щастливо погълнат от новите си дрехи, които писарят му подхвърли.
Щом Ранулф се облече, двамата напуснаха кръчмата и се отправиха към Чийпсайд. Денят преваляше, тълпите оредяваха, а студеният вятър отвяваше първите, плахи знаци на пролетта. Селяните, облечени в кафяви ризи и с дървени обувки, напускаха града, търговците с товарните си кончета и празни каруци опитваха да се измъкнат през градските врати преди вечерния час, амбулантни търговци и техните помощници припряно приключваха работата си за деня. Корбет въведе Ранулф в „Епископската митра“ и му нареди да не се отделя от него, докато сам се озърташе в сумрака за Алис.