Завръщането на историята и краят на мечтите
- Автор: Кейган Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Цветкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на историята и краят на мечтите». Краткое содержание книги:
Демокрациите по света имат стратегически интерес от това да поддържат жива надеждата за демокрация в Русия и Китай. Оптимистите от първите години след края на Студената война не грешаха, като смятаха, че демократизиращите се Русия и Китай биха били по-добри международни партньори. Малко вероятно е демократичен Китай да се окаже в конфликт със Съединените щати, защото американците ще бъдат по-толерантни към една нововъзникваща демократична велика сила, отколкото към автократичната такава.
Грешката на 90-те години бе надеждата, че демокрацията е неизбежна. Днес в някои части на света прекомерният оптимизъм е заменен от прекомерен песимизъм. Много европейци смятат, че на Русия не може да се повлияе отвън. Но ако се върнем към годините на Студената война, ще видим, че много от същите тези европейци са вярвали, че Хелзинкските споразумения от 70-те години ще окажат деликатно, но дълбоко влияние върху еволюцията на Съветския съюз и Източния блок. По-непроницаема ли е за подобни методи Русия на Путин от Съветския съюз на Леонид Брежнев? Самият Путин не смята така. Нито пък така мислят управниците на Китай, иначе нямаше да харчат милиарди за контрол над чатовете в интернет и за репресивна кампания срещу „Фалун Гонг“.
Трябва ли Съединените щати и съюзниците им да налагат демокрацията и в Близкия изток? Един начин да се отговори на този въпрос е той да се преформулира: Трябва ли Съединените щати да подкрепят автокрацията в Близкия изток? В крайна сметка това е единствената алтернатива. По подобни въпроси не може да се заеме неутрална позиция. Демокрациите по света или подкрепят автокрацията посредством помощи, признание, дружелюбни дипломатически отношения и редовни търговски връзки, или използват в различна степен разнообразното си влияние, за да тласнат напред демократичната реформа. Политиците и анализаторите може и да спорят относно подходящия темп на реформата или уместния обем натиск, който трябва да се упражни, но малко европейци и още по-малко американци биха казали, че демокрациите трябва просто да подкрепят близкоизточните автокрации и изобщо да не се стремят към промяна.
Основните въпроси тогава са наистина предмет на тактика и определяне на точния момент. Но независимо от това дали едни предпочитат да действат бързо, а други постепенно и твърдо или меко, винаги съществува опасността какъвто и да е вид натиск да доведе до победа за радикалните ислямисти. Струва ли си тогава рискът? Подобен въпрос възниква непрекъснато по време на Студената война, когато американските либерали призоваваха Съединените щати да спрат да подкрепят диктаторите в Третия свят, а американските консерватори и неоконсерватори предупреждаваха, че диктаторите ще бъдат заменени от просъветски комунисти. На няколко пъти се случи точно това. Но по-често подобни усилия довеждаха до създаването на умерени демократични проамерикански правителства. Като цяло урокът от годините на управлението на Рейгън, в които проамерикански и приемливо демократични правителства сменят десните диктатури в Салвадор, Гватемала, Филипините, Тайван, Южна Корея и другаде, показва, че рискът си е струвал.
И в Близкия изток може да си заслужава поемането на този риск, и то не само като стратегия за утвърждаване на демокрацията, но и като част от по-голямо усилие за справяне с ислямския радикализъм чрез ускоряване и интензифициране на конфронтацията му с модерния глобализиран свят. Най-добрият от многото лоши варианти за решаване на този изключително опасен проблем може би е в ускоряването на процеса — повече модернизация, повече глобализация, и то по-бързо. Това ще изисква по-големи усилия за подкрепа и разпространение на капитализма и свободния пазар в арабските страни, което мнозина вече препоръчаха, както и усилия в посока увеличаване на публичния достъп до света чрез телевизия и интернет. Използването на тези модерни начини за комуникация и за организация на радикалния екстремизъм не бива да се възприема като спънка. Докато радикалната ислямистка реакция съществува — а тя най-вероятно ще се задържи за известно време, — това е неизбежно.
Накрая, демократичният свят трябва да продължава да налага политическата либерализация, да подкрепя човешките права, включително предоставянето на повече права на жените, както и да използва влиянието си, за да подкрепя свободния печат и системата на свободни избори, които ако не друго, непрекъснато ще изместват властта от малцина към много. Това също ще създаде пречки. Ще се оформи отдушник за народното негодувание, а за някои радикални ислямисти избирателната урна ще бъде възможност да се сдобият с власт. Но може би този етап е толкова неизбежен, колкото и днешният конфликт. И може би колкото по-скоро започне, толкова по-бързо ще даде възможност за настъпването на нов етап.131
131
За най-доброто и най-оригинално изложение по този въпрос, вж. Reuel Marc Gerecht, The Islamic Paradox (Washington, D. C., 2004).