Завръщането на историята и краят на мечтите

Проблемът при тях се състои в това, че другите велики сили — демократичните Европа, Япония и Индия — не са склонни да вървят в тази посока. Напротив, геополитически те са по-близо до Съединените щати. Най-рязка бе промяната в Индия, бивш съюзник на Москва, който днес смята, че добрите отношения със Съединените щати са от огромно значение за постигането на по-широките му стратегически и икономически цели. Говорителят на външното министерство на Индия каза съвършено ясно: „Съединените щати са доминираща суперсила, така че е логично ние да се опитваме да бъдем в добри отношения с нея.“122 Японските лидери стигнаха до същия извод преди десет години. В средата на 90-те години на XX в. японско-американският съюз бе изправен пред заплаха от разпадане. Но от 1997 г. насам стратегическите взаимоотношения между двете страни стават все по-здрави отчасти поради нарастващото безпокойство на Япония по отношение на Китай и Северна Корея, отчасти като начин за подобряване на положението на самата Япония в Източна Азия и в света като цяло. Някои южноазиатски държави също започнаха да се подсигуряват срещу демонстриращия възход Китай. Дори Южна Корея, за която са характерни сложни отношения със Съединените щати и враждебност към Япония, започна внимателно да наблюдава Китай. Впечатляващите 89% от южнокорейците твърдят, че увеличаващата се военна сила на Китай е „нещо лошо“.123 В Европа също се забелязва очевидна тенденция за по-близки стратегически взаимоотношения със Съединените щати. Преди няколко години Герхард Шрьодер и Жак Ширак флиртуваха с по-близките отношения с Русия като начин за контрабалансиране на американската мощ. Но сега Франция, Германия и останалата част от Европа вървят в обратната посока. Причината не е в някаква нова привързаност към Съединените щати. Явлението идва в отговор на променящите се международни обстоятелства и на уроците от миналото. Проамериканската политика на Никола Саркози и Ангела Меркел не само се дължи на неповторимите индивидуалности на тези политици, но и отразява преоценката на френските, немските и европейските интереси. Те вярват, че близки, макар и не безкритични отношения със Съединените щати дават тласък на европейската сила и влияние, каквито Европа не би могла да постигне сама. Опитът на Ширак и Шрьодер да направят от Европа противотежест на Америка се провали донякъде защото новите членки на Европейския съюз от Централна и Източна Европа се страхуват от възраждането на Русия и настояват за по-силни стратегически връзки с Вашингтон.

Както с голямо разочарование разбраха Русия и Китай, същественото и продължително разделение между американското и европейското мнение по въпроса за ролята на силата и нейното използване няма да доведе до стратегическо разединение между Европа и Съединените щати. „Ако ме попитате с коя от двете страни Франция ще бъде в по-близки отношения — Съединените щати или Русия, — моят отговор ще бъде САЩ… Приятелството между Европа и Съединените щати е крайъгълният камък на световната стабилност и точка“ — каза Саркози.124 Като цяло традиционните съюзници на Съединените щати в Източна Азия и в Европа, макар обществата им да са по-антиамерикански настроени, отколкото в миналото, следват политики, отразяващи по-голямото им безпокойство от мощните автократични държави в съседство, отколкото от Съединените щати.125 При положение че отзвукът от разцеплението по въпроса за Ирак вече отшумява, руският външен министър днес се страхува, че „консолидирането на трансатлантическата връзка се случва на наш гръб“.126