Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Що за богове правят плъхове, чуми и джуджета? — Спомни си друг пасаж от „Седемлъчата звезда“: — „Девата му доведе момиче, гъвкаво като върба и с очи като дълбоки сини езера, и заяви Хюгор, че я иска за своя невяста. И тъй, Майката я направи плодовита, а Старицата предрече, че ще роди на краля четирийсет и четирима могъщи сина. Воинът вля сила в мишците им, а Ковача изкова за всеки от тях броня от железни плочи.“
— Вашият Ковач трябва да е бил ройнски — подхвърли Илирио саркастично. — Андалите са научили изкуството за обработка на желязо от ройнарите, обитавали бреговете на реката. Това е известно.
— Не и на нашите септони. — Тирион махна към полетата. — Кой обитава тези ваши Низини?
— Орачи и копачи, привързани към земята. Има градини, стопанства, мини… Аз самият притежавам доста, макар че рядко ги посещавам. Защо да хабя време тук навън, при неизброимите удоволствия подръка в Пентос?
— Неизброими удоволствия. — „И огромни дебели стени.“ Тирион разклати виното в чашата си. — Не видяхме никакви градове след Пентос.
— Те са руини. — Илирио махна с една кълка към завеските. — Конните господари минават оттук всеки път, когато на някой хал му хрумне да позяпа морето. Дотраките не си падат по градове, би трябвало да знаете това дори във Вестерос.
— Нападнете един от тези халазари, унищожете го и може би дотраките няма да напират толкова да прехвърлят Ройн.
— По-евтино е да подкупиш враговете с храна и дарове.
„Само да се бях сетил да донеса хубаво сирене на битката при Черна вода, може би все още щях да си имам целия нос.“ Лорд Тивин винаги бе изпитвал презрение към Свободните градове. „Бият се с монети вместо с мечове — казваше често. — Златото си има приложения, но войните се печелят с желязо.“
— Дадеш ли злато на врага, той просто ще се върне за още, казваше баща ми.
— Това същият баща ли е, когото уби? — Илирио хвърли кокала от кълката през завеските. — Наемниците няма да устоят срещу дотраките. Доказа се при Кохор.
— Дори твоят храбър Гриф ли? — заяде се Тирион.
— Гриф е друго нещо. Има син, когото обича безумно. Гриф Младия, така се нарича момчето. Никога не е имало по-благороден момък.
Виното, храната, слънцето, полюшването на носилката, бръмченето на мухите — всичко това го приспиваше. Тъй че спеше, будеше се и пиеше. Илирио не му отстъпваше с чашите. А когато небето се обагри в тъмен пурпур, дебелият мъж захърка.
През нощта Тирион сънува битка, от която хълмовете на Вестерос бяха станали червени като кръв. Беше в разгара ѝ, сееше смърт с брадва голяма колкото него и се биеше редом с Баристан Храбрия и Горчивата стомана, а в небето над тях кръжаха дракони. В съня имаше две глави, и двете без нос. Баща му водеше врага, така че отново го уби. После уби брат си Джайм, сече лицето му, докато не стана на червена каша, и се смееше при всеки удар. Чак когато боят свърши осъзна, че едната му глава плаче.
Когато се събуди, краката му се бяха вкочанили като желязо. Илирио ядеше маслини.
— Къде сме? — попита Тирион.
— Все още не сме напуснали Низините, мой нетърпеливи приятелю. Скоро пътят ни ще навлезе в Кадифените хълмове. Там започваме изкачването си към Гоян Дроух, на Малък Ройн.
Гоян Дроух беше някогашен ройнски град. Драконите на Валирия го бяха превърнали в тлеещи развалини. „Пътувам както през левги, така и през години — помисли Тирион. — Назад през историята до времето, когато дракони са властвали на земята.“
Тирион спеше, будеше се и спеше отново, и сякаш престана да има значение дали е ден, или нощ. Кадифените хълмове го разочароваха.
— Половината курви в Ланиспорт имат по-големи цици от тези хълмове — каза той на Илирио. — Трябвало е ги наречете Кадифените цици. — Видяха кръг изправени камъни, за които Илирио твърдеше, че са вдигнати от великани, а по-късно — едно дълбоко езеро.
— Тук имаше свърталище на крадци, нападаха всеки, който мине по пътя — каза Илирио. — Разправят, че още живеели под водата и че ако някой влезел да лови риба в езерото, го дърпали надолу и го изяждали.
Следващата вечер стигнаха до огромен валириански сфинкс, присвит край пътя. Имаше драконово тяло и женско лице.
— Драконова кралица — каза Тирион. — Добра поличба.
— Кралят ѝ липсва. — Илирио посочи гладкия каменен плинт, на който бе стоял някога вторият сфинкс, сега обрасъл с мъх и разцъфтели лози. — Конните господари го качиха на дървени колела и го закараха във Вес Дотрак.
„Това също е поличба — помисли Тирион. — Макар и не толкова обнадеждаваща.“
Късно вечерта, по-пиян от обичайното, се разпя:
— И яхнал кон пое по улиците на града,от своя хълм висок,по криви улички и стъпала, да търсивъздишка на една жена.Че беше му съкровище безценно,тя беше негов срам и благослов.Че колко струват замък и една веригапред женската целувка и любов.