Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Отново се поколебах.
— Не знам дали ще успеем да си намерим места — отвърнах накрая. — Наблизо обаче има един хотел с хубав бар. Място тъкмо като за мен. Нали се сещаш за какво говоря?
Имах предвид бара в „Риц-Карлтън“.
— Предполагам, че ще го намеря.
— Ще те чакам на бара по същото време, по което се срещнахме миналия път.
— Добре. С нетърпение очаквам да се видим — мълчание. После: — Благодаря ти.
Затворих.
7.
Взех влака до Осака и отидох направо в „Риц“. Исках да съм сигурен, че ще заема позиция поне няколко часа по-рано, в случай че има нещо, което трябва да видя отдалече. Поръчах си плато с плодове и сирена и пих чай Дарджилинг, докато чаках.
Тацу беше точен, както винаги. Прояви любезност — движеше се бавно и ме остави да го видя, за да покаже, че не ми готви изненади. Седна на един от фотьойлите срещу мен и плъзна поглед по светлата дървена ламперия, аплиците и полилеите.
— Отново се нуждая от помощта ти — каза след малко.
Предсказуем. И прям, както винаги. Обаче го накарах да почака, преди да отговоря.
— Искаш ли уиски? Имат хубав дванайсетгодишен „Краганмор“.
Тацу поклати глава.
— Бих искал да ти правя компания, но моят лекар ме посъветва да се въздържам от такива глезотии.
— Не знаех, че слушаш своя лекар.
Той прехапа устни, като че ли се готвеше за мъчително признание.
— И жена ми стана много строга в това отношение.
Погледнах го и се усмихнах, малко изненадан от мисълта, че този суров, находчив мъж плахо отстъпва пред някаква си съпруга.
— Какво има? — попита Тацу.
Казах му истината.
— Винаги се радвам да те видя, копеле такова.
Той също се усмихна и около очите му се появи мрежа от бръчици.
— Кочира косо. — Аз също.
Тацу повика сервитьорката и си поръча чай от лайка. Тъй като отказа алкохол, и аз се въздържах от краганмора. За съжаление.
После Тацу ме погледна.
— Както казах, пак имам нужда от помощта ти.
Забарабаних с пръсти по чашата си.
— Нали каза, че ми идваш на гости.
Той поклати глава.
— Излъгах.
Вече го знаех и той бе наясно, че знам. И все пак:
— Нали каза, че мога да ти имам доверие.
— За важните неща, естествено. Както и да е, това, че ти идвам на гости, не ми пречи да те помоля за услуга.
— Това ли искаш? Услуга?
Тацу сви рамене.
— Вече не си ми задължен.
— По-рано ми плащаха купища пари, когато правех услуги на хората.
— Радвам се да чуя, че е било по-рано.
— Съвсем доскоро си беше самата истина.
— Може ли да продължа?
— Стига още отначало да сме наясно, че никой на никого не е задължен.
Той кимна.
— Нали и аз това казвам — после замълча и извади кутийка бонбони от вътрешния си джоб. Отвори я и я протегна към мен.
Поклатих глава. Тацу извади бонбон и го лапна, без да навежда глава или да поглежда към ръцете си. Не бе в стила му да откъсва очи от онова, което става около него, и това си личеше колкото в по-важните, толкова и в малките неща.
— Културистът беше подставено лице — започна той. — Вярно, че приличаше на неандерталец, обаче всъщност беше представител на новото поколение на организираната престъпност в Япония. Неговата специалност, в която се беше оказал необикновено ловък, беше създаване на напълно законни фирми, зад които после можеха да се скрият по-тъмни дела.
Кимнах. Това явление ми бе познато. Осъзнавайки, че татуировките, пищните костюми и агресивното поведение му предлагат само ограничени предимства в обществото, новото поколение отхвърляше престъпната си външност и се насочваше към законен бизнес като недвижими имоти и развлечения. По-старото, все още свързано с дрога, проституция и контролиране на строителната промишленост, започваше да разчита на тия парвенюта за пране на пари, укриване на данъци и други услуги. Същевременно новите се обръщаха към своите предшественици винаги когато натискът на деловата конкуренция можеше да се облекчи със своевременно прилагане на някое от традиционните средства в занаята — подкупи, изнудване, убийства — в които продължаваше да се специализира старото поколение. Това беше символично разделение на труда, което можеше да накара класическите икономисти да се изчервят от гордост.
— Културистът беше създал ефикасна система — продължи Тацу. — Всички традиционни гуми използваха неговите услуги. Законността, която даваше на гумите тази система, ги правеше по-неуязвими за властите и по-влиятелни в политиката и управителните съвети. Всъщност, по-влиятелни изобщо в обществото. Нашият общ познат Ямаото Тоши беше станал особено зависим от културиста.