Рейн-сан: Живеещият в сенките

Върхът.

— Кой беше другият?

— Наследникът на Холцър като шеф на Токийското оперативно бюро. Джеймс Бидъл.

— Не съм чувал за него.

— Млад е за тази длъжност. Четирийсетинагодишен. Сигурно е от новото поколение в ЦРУ.

Обясних му как съм се срещнал с Канезаки и неговия телохранител, като прескачах подробностите, за да скрия участието на Хари.

— Как са успели да те открият? — попита Тацу. — На мен ми трябваше цяла година, въпреки възможностите на поста ми и достъпа до Джукинет и камерите.

— Пропуск в мерките ми за безопасност — отговорих. — Поправих го.

— Ами „Здрач“?

— Само каквото ти разказах. Не научих подробности.

Той забарабани с пръсти по масата.

— Няма значение. Съмнявам се, че Канезаки-сан ти е разкрил нещо, което да не ми е известно.

Погледнах го, както винаги впечатлен от мащабите на неговата информираност.

— Какво ти е известно?

— Американското правителство прелива пари за подпомагане на различни японски реформатори. Това е същата програма, каквато ЦРУ осъществи след войната. Тогава подкрепяше Либерал-демократическата партия като преграда срещу комунизма. Сега са се променили само получателите.

— Ами онова за „премахването на пречките“?

Тацу сви рамене.

— Както е предположил Канезаки-сан, те сигурно ще поискат да им помогнеш в това отношение.

Засмях се.

— Понякога тия хора са самонадеяни до величественост.

Той кимна.

— Или са останали с погрешното впечатление, че имаш нещо общо със смъртта на Уилям Холцър. Така или иначе, трябва да стоиш далеч от тях. И двамата знаем, струва ми се, че не може да им се има доверие.

Усмихнах се на противопоставянето между нас и тях, като че ли ние с него бяхме партньори.

— Добре, обясни ми каква услуга искаш.

Той се замисли, после отвърна:

— Поредният коз на Ямаото.

Човек, чийто примитивен вид скрива по-сериозни способности.

— Кой е той?

Тацу ме погледна.

— Човек, когото би трябвало да разбираш добре. Убиец.

— Наистина — придадох си небрежен вид.

Сервитьорката донесе чая от лайка и го остави пред него. Тацу повдигна чашата към мен в безмълвна наздравица и отпи.

— Той е странен човек — като ме наблюдаваше, продължи събеседникът ми. — По миналото му можеш да заключиш, че е обикновен скот. Малтретиран е като дете. Бил се е в училище, има ранни свидетелства за садистични наклонности. Напуснал гимназия, за да тренира сумо, обаче не успял да постигне нужното тегло. После се заел с тайбокс, в който направил кратка и неуспешна професионална кариера. Преди около пет години се захванал с така наречения „спорт без ограничения“, нещо, на което му викат „Гордост“. Чувал ли си?

— Естествено — потвърдих. Бойният шампионат „Гордост“ е организация за комбинирани бойни изкуства, базирана в Япония, със състезания през около два месеца, предавани по телевизията. Идеята зад така наречените комбинирани бойни изкуства е да изправиш едни срещу други комбинации от традиционните дисциплини: бокс, джиу-джицу, джудо, карате, кемпо, кунгфу, муай тай, самбо, борба. Публиката на „Гордост“ става все по-многобройна, расте интересът към подобни състезания — като Царя на клетката във Великобритания и Шампионата по абсолютна борба в Щатите. Спортът имаше някои проблеми с властите, които явно не възразяват боксьорите да бъдат пребивани до безсъзнание, но не им харесва, когато някой се разорява, залагайки на комбинирани бойни изкуства.