Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Единствената подозрителна вещ в апартамента бе дървеният тренировъчен манекен уингчун, голям колкото едър мъж, който бях поставил в центъра на голямата стая с татами. Ако в апартамента живееше семейство, там може би щеше да е и семейната котацу, ниска маса с тежка покривка, спускаща се до пода, и с електрически мангал отдолу, около която семейството щеше да се събира през зимата, за да топли крака на мангала, удобно завити с покривката, приказвайки си за съседите, проверявайки домакинските сметки и навярно обсъждайки бъдещето на децата.
Използвах тази стая за нещо по-полезно за мен. Тренирах джудо почти от четвърт век, откакто бях в Япония, и обичах акцента на това бойно изкуство върху премятанията и боя на земята. Ала щом Холцър и ЦРУ ме бяха проследили до центъра за джудо „Кодокан“ в Токио, разбирах, че включването ми в клона му в Осака ще бъде прекалено очевиден ход, все едно някой подопечен на програмата за закрила на федералните свидетели пак да се абонира за същите съмнителни списания, които винаги е получавал, преди да премине в нелегалност. Засега се чувствах по-спокойно, като тренирах сам. Манекенът поддържаше остротата на рефлексите ми и мазолите по ударните повърхности на ръцете ми, освен това ми позволяваше да упражнявам някои удари и блокове, които по-рано бях пренебрегвал, докато тренирах джудо. Ако някой ми дойдеше на гости, манекенът можеше да стане интересна тема за разговор.
През следващите дни се занимавах с приготовленията си да напусна Осака. Щеше да е грешка, ако действах припряно: човек е най-уязвим при преход и този, който досега не беше успял да ме открие, сега преспокойно можеше да го стори, ако изведнъж се впуснех в прибързани действия. Тацу може би очакваше да постъпя точно така и щеше да е готов да тръгне подире ми. Обратно, ако останех нащрек, имах шанс да го заблудя, което щеше да ми позволи да му се изплъзна напълно, когато свърша с приготовленията и настъпи подходящият момент. Засега той нямаше основание да ме дебне, затова с по-малък риск можех да използвам времето, за да подготвя всичко.
Бях се спрял на Бразилия и тъкмо затова учех португалски, който се беше оказал толкова полезен при срещата с Наоми. Хонконг, Сингапур и други азиатски дестинации или пък някое място в Щатите може би бяха по-очевиден избор, обаче точно по тая причина бях избрал Бразилия. Дори някой да се сетеше да ме търси там, бая щеше да се озори: огромният брой етнически японци бяха навлезли във всички области на бразилския живот и поредният емигрант нямаше да привлече абсолютно никакво внимание.
Рио де Жанейро, който предлагаше култура, климат и наплив от туристи, щеше да бъде идеалното място. Градът е далеч от центровете на световното разузнаване, на тероризма и Интерпол, затова можех да не се безпокоя особено от случайни срещи, мрежи от охранителни камери и други клопки за беглеца. Дори бих могъл да подновя тренировките си по джудо или поне да се занимавам с някой от неговите братовчеди: бразилската фамилия Грацие беше развила един от предшествениците на джудото, джиу-джицу, пренесено в страната от пристигащите японци, превръщайки го в най-сложната ръкопашна бойна система в света. Тя се практикуваше фанатично в Бразилия и беше станала популярна по цялото земно кълбо, включително в Япония.
Освен подходящо място, си бях осигурил идеална самоличност, която отдавна изграждах за деня, когато може да се наложи да изчезна от картата по-безследно отвсякога. Преди десетина години, докато следях един бюрократ, преди да го очистя, бях се смаял от невероятната външна прилика помежду ни — възраст, ръст, телосложение, даже лице. Обектът имаше и прекрасно име: Таро Ямада, нещо като японски еквивалент на Джон Смит. Поразрових се и научих, че Ямада-сан няма близки роднини. Струваше ми се, че няма да липсва на никого чак толкова, та да го търси, ако се случи да изчезне.