Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Настъпи пауза. После репортерката прошепна с плътния си глас:
— Господи! Нима… не знаете? — без да чака отговора му, тя продължи забързано: — Бях сигурна, че са ви се обадили веднага. Не подозирах, че…
— За какво става дума?
— Не бих искала да съм първата, която ви го съобщава, но… но в гробището Феърхейвън… Някой е изкопал племенника ви… изкопал е тялото му, нали разбирате? Вандал или… И аз…
— Какво? Това шега ли е?
— Полицията отказва да вземе отношение по инцидента, сър, и аз реших, че…
— Съжалявам — спря я той, — не мога да разговарям с вас в този момент.
Прекъсна разговора и изгледа слушалката в ръката си.
Помисли около минута и се обади на Риордан, който само дето не запълзя на колене пред него, че е научил новината от прослушваща полицейските радиочестоти репортерка.
— Аз самият разбрах преди малко — оправда се Риордан, — защото, нали знаеш, тук никой не се опитва да събере две и две и да съобрази, че гробът е на жертва. Някоя дървена глава преценила, че става дума за вандалска проява. Извинявай. Разбира се, че трябваше да ти се обадя. Издънка! — Въздъхна. — Вероятно моя.
— Кажи ми най-сетне какво, по дяволите, е станало!
— Доколкото ни е известно, случило се е между полунощ и седем сутринта. Там има денонощен пазач, само че той си стои в къщичката, нали се сещаш? Гледал е телевизия. Не е чул нищо. Не е видял нищо. Районът е голям. Както и да е, рано сутринта някакъв гражданин отишъл да посети гроба на майка си и съобщил за инцидента.
— Но какво са направили? Разбирам, че са изкопали тялото на Брендън. Защо? Да не са… Боже господи! Да не са го отнесли?
В слушалката се чу смутеното прокашляне на Риордан, който явно не бързаше да отговори. Накрая измънка:
— Мисля… Репортерката… хм… май не ти е казала цялата… цялата истина. — Говореше бавно, затрудняваше се да намери точните думи. — Тялото на племенника ти е било… ексхумирано… извадено от ковчега. А след това… според лабораторията… Чета ти буквално… „извършителят е използвал магнезиева запалка…“
— Какво?
— Чета доклада: „Извършителят е използвал магнезиева запалка, за да възпламени прахообразна смес от алуминий и железен окис, известна като…“
— Термит.
— Точно така. И, ъ-ъ… запалил останките. Отново. Изгорил ги е отново. — Риордан поспря. — Ще ти кажа, че направо кожата ми настръхва.
Ласитър обаче бе невъзмутим.
— И защо някой ще прави това?
— Е, тук ме хвана натясно. — После Риордан спомена нещо в смисъл, че бил проверил насам-натам за подобно престъпление. — Но засега не открих нищо. Е, имаме осквернявания на гробове. Най-често от омраза. Хлапашки истории. Но това?
— Магнезиева запалка? Термит?
— Знам, знам, напълно те разбирам. Има някакви налудничави идеи тук, но…
— Какви например?
— Виж, не се…
— Какви?!
— Ами например, че някой иска части от тялото му — има такива, викат им сатанисти. Но мен повече ме интересува дали това е свързано с убийството. Защото сега-засега няма никакви индикации в тази посока. — Отново се изкашля. — Е, едно знаем със сигурност.
— И какво е то?
— Нашият човек вече не е Джон Доу.
По-късно следобеда Ласитър излезе да потича с надеждата да проясни главата си, но единственият образ, който се въртеше в съзнанието му, бе овъглената маска, която само преди две седмици представляваше личицето на Брендън. Когато свърши с кроса, се върна в колата си и без да се замисля, подкара към гробището, където намери площта около гробовете заградена с лента. На близката надгробна плоча се бе подпрял униформен полицай, който пушеше цигара. Като видя Ласитър да се приближава, мъжът хвърли фаса и се изправи.
— Това е гробът на сестра ми — осведоми го той. — И на племенника ми.
Полицаят го погледна и сви рамене:
— Няма проблем, стига да не минавате зад лентата.
Ласитър стигна до преградата, спря се и се загледа. Гробът на Кати все още беше покрит с вече повехнали цветя. Белите панделки, с които бяха прихванати букетите, се развяваха от вятъра. Плочата на гроба на Брендън лежеше до прясно изкопаната дупка. Отстрани се виждаше купчина пръст. Стори му се, че е повече, отколкото съответства на дупката. Имаше следи от снемането на отпечатъци: прах по плочата, бели петна по вдлъбнатините от обувки в пръста и по тези от лопата. В основата на двата гроба имаше друга, по-плитка дупка, в която изглежда е било сложено тялото на Брендън. Техниците явно имаха нужда от някакви останки. Но едва ли бяха намерили такива, защото единственото останало бяха малко сажди и тъмна пепел. Пепелта му напомни за детските му години в Джорджтаун, когато бе излизал на прага на голямата къща и бе хвърлял по стълбите пепел върху снега.