Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
Най-накрая се размърда, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. Ръката му леко се повдигна.
— Най-добре е да ме последвате, лейтенант.
Нишитцу беше освежен и пълен с енергия. Обикновено отбягваше да се възхищава на собствените си постижения, защото отлично знаеше до какви провали може да доведе подобно чувство. Но този път си позволи да изпита дълбоко задоволство от факта, че беше успял да завербува Евън. В „Забранените мечти“ я обичаха и й вярваха. Вероятно защото тя единствена от всички обитатели никога не беше излизала извън стените на този дом. Дори само поради този факт Евън беше специален случай, но тя имаше и още ред положителни качества. От нея се излъчваше невинността на дете. Физически тя действително приличаше на дете, но едновременно с това притежаваше остър, необикновено надарен и аналитичен ум.
Зает с тези мисли, Нишитцу бавно прекосяваше малката вътрешна градина, прорязана от паяжината на тънки снежни преспи. Вдигна глава към футуристичните кули в центъра на Токио. „Тошин Куро Косай“ — Обществото на „Черният кинжал“, се разви и узря някак прекалено бързо, заплахата от разруха вече увисваше над главите им. Всички вървяха по ръба на бръснача и проникването на Моравия в техните редици беше ярко доказателство за това. Друго доказателство беше и наличието на предател в редиците им.
Спря точно в средата на градината. Пред очите му изплува мигът, в който Достопочтената майка отвори очи — светли и искрящи като диаманти, а от устните й се отрониха мрачни слова: Някой е тръгнал срещу нас. Действията му са сложни и добре прикрити, опасността е особено голяма, защото целите му са ясни.
Винаги се вслушваше в думите на Достопочтената майка, защото тя никога не грешеше. Виденията й бяха страховити, но верни, той така и не можеше да разбере коя е тъмната сила, която ги предизвиква. Но винаги я изслушваше внимателно, вземаше предвид предупрежденията й и действаше в съответствие с тях. Евън обеща да открие предателя и положително ще го стори.
Продължи напред. Стана му студено, защото беше излязъл без връхна дреха. Стигна до една плъзгаща се врата, събу обувките си и коленичи. Влезе вътре на ръце и колене, в строго съответствие с древните традиции.
Най-напред зърна Минако Шиан. Тя беше майката на Южи Шиан — президента на „Шиан Когаку“, един от най-могъщите търговско-промишлени концерни в Япония. Именно от него се нуждаеше Нишитцу. Минако беше забележителна жена, красива и привлекателна, въпреки тежестта на годините. Нишитцу честно признаваше пред себе си, че би я предпочел пред жени, които са два пъти по-млади от нея. Блестящите очи надничаха под гарвановочерна коса, прибрана в стегнат кок, продълговатото й лице излъчваше онази привлекателна сила, която мъжете обикновено откриват в гъвкавото тяло на младата си любовница. Нишитцу имаше чувството, че се изправя пред отворената врата на нажежена пещ…
Усети присъствието и на още една жена. Тя беше малко встрани от него и винаги беше тук — още от съграждането на „Забранените мечти“. За момента предпочете да не гледа към нея, тъй като всеки поглед към Достопочтената майка приличаше на поглед към ослепителния диск на слънцето.
— Съжалявам за приятеля ви Моравия-сан — промълви Нишитцу, макар в душата си да не даваше пет пари за него. Той просто си беше получил заслуженото.
— Предполагам, че постъпих малко безразсъдно, като го доведох тук — кимна Минако.
— В това отношение всички имаме вина — обади се Достопочтената майка, гласът й прозвуча като тътен на далечна лавина.
— Точно това се оказа от полза — каза Нишитцу. — Безразсъдната невинност ни позволи да се справим с него по наистина безупречен начин, именно тя го накара да забрави предпазливостта…
— Знаем кои са господарите му и ще се погрижим за тях — каза Достопочтената майка. — Но сега сме изправени пред друг, по-належащ проблем. Който съществува тук, в собствения ни двор…
Нишитцу кимна с глава и се обърна към Минако.
— До този момент ние стриктно изпълнявахме желанието ви да не замесваме в нашите операции Южи-сан, вашия син — започна той.
— За съжаление обаче това вече не е възможно — вметна Достопочтената майка.
— Какво се е случило? — попита Минако.
Нишитцу стана и пристъпи по чорапи към дъното на помещението. Спря до прозореца и насочи поглед към градината, осветена от бледите слънчеви лъчи. Беше човек, който владееше до съвършенство енергията на тялото си и неподвижното състояние на духа си. Говореше се, че тази градина е изградена изцяло според неговите изисквания, от нейните елементи — речни камъни, бамбук, чакъл, вода, гранит и стройни кленове — той черпи неизчерпаемата си енергия. Може би по тази причина е осъдил на смърт архитекта (така поне твърдяха слуховете). Не искал тя да бъде повторена другаде, не искал двойник на своя великолепен храм… Архитектът бил погребан в градината, духът му продължавал да витае над нея и подхранвал Нишитцу не по-зле от ежедневно приеманата храна — главно ориз и риба…