Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
— Господин Матсън — протегна ръка младежът. Усмивката му беше толкова жизнена и енергична, че положително би излекувала грип от разстояние. Ръкостискането му беше твърдо и излъчваше сигурност.
— Предполагам, че вие сте господин Шипли…
Младежът се засмя още по-широко и изведнъж заприлича на безгрижно дете.
— Моля да ме извините за промяната, но тя беше наложителна, просто като предохранителна мярка.
Улф си напомни, че всички шпиони страдат от манията за преследване.
— Вашият господин Йошида изглеждаше загрижен, че някой ме е проследил до Китайския квартал. Кой би го сторил?
— Насам, моля — рече Шипли и посочи дървената стълба вдясно от входа. Тя водеше до нещо като малко балконче, от което се виждаше цялата експозиция, а на преден план грееха две великолепни, тъкани на ръка индиански одеяла.
Улф сложи ръка на парапета от полирано дърво.
— Първият ми въпрос е: бил ли е Моравия агент на Федералното правителство и ако е бил, защо нито един федерален агент не се появи на мястото на убийството му? Имахте идеалната възможност да попречите на разследването ми и от това положително би се получил вълнуващ трилър…
Шипли се засмя.
— Харесвате ми, господин Матсън. Очевидно пространството между ушите ви е изцяло запълнено с мозък. Вече ме предупредиха за това, но все пак исках да получа лични впечатления…
— Предупредиха ли ви? — присви очи Улф. — Кой?
Шипли напълни дробовете си с въздух, очите му се насочиха към колекцията, акуратно подредена под стъклени похлупаци.
— Обърнете внимание на това място, господин Матсън — прошепна той. — Не ви ли прилича на храм?
— Прилича ми на нещо, което съвсем не изяснява нещата.
— Информацията е недостатъчна и закъсняла, нали? — кимна с глава Шипли. — Мога да ви разбера…
— Съмнявам се — тръсна глава Улф.
Шипли понесе удара, без да мигне.
— Все пак много хора са обичали индианците — рече. — Като баща ви, например…
Улф разбра защо е бил поканен именно тук — в музея, съхраняващ национални реликви. Искаха да му внушат без много приказки и без папка с името му на корицата, че тези хора, които и да бяха те, знаят отлично кой е той, какъв е бил, кои са важните неща в живота му… Или поне си мислят, че знаят.
— Трябва ли да ви покажем досието, което имате при нас, господин Матсън? — небрежно попита Шипли.
— Не.
Шипли доволно кимна с глава. Уточняващите въпроси останаха зад гърба им, вече можеше да премине върху основната тема.
— Лорънс Моравия работеше за нас, господин Матсън. Но съвсем неофициално.
— Бихте ли се пояснили?
Шипли се обърна към него, сините му очи изглеждаха неестествено ярки на фона на скритото осветление. Май ще се окаже, че носи контактни лещи, помнели си Улф.
— Името на Моравия не фигурира в архивите на отдела. Няма доене, няма микрофишове, няма компютърни дискети. Заплащаше му се в брой от фонда, който между нас наричаме „оперативен“. Запомнихте ли всичко това?
— Искате да кажете с парите, които са придобити от агенти на противника и не са осчетоводени никъде, нали?
— Наистина сте отличникът на класа! — похвали го с доволна усмивка Шипли. — Между другото, случайно да сте усвоили занаята си в чужбина, например във Виетнам?
— Имали сте съгледвач на летището?
— Да — призна Шипли. — Но както забелязахте, никои не ви проследи до Китайския квартал, включително и нашите хора. Справихте се отлично и господни Йошида не би трябвало да се тревожи…
Улф изпусна въздуха, който от известно време насам беше задържал в дробовете си. Действително се намираше на терен, който нямаше нищо общо с дейността му в Градското полицейско управление на Ню Йорк. И сега неволно се запита докога ще му позволят да остане на този терен. В това отношение го очакваше изненада.
— Ще отговоря по-пълно на въпроса ви — продължи Шипли. — Не изпратихме свои хора в Ню Йорк, защото не искахме да пречим на разследването ви.
— Това е изненада — поклати глава Улф. — За пръв път чувам, че федералните агенти, доброволно се отказват от подобна съблазън. Особено като се има предвид фактът, че Моравия е бил ваше гълъбче…
— Само неофициално — припомни му Шипли, пристъпи крачка напред и понижи глас: — Думата неофициално в случая е ключовата дума. Моравия беше агент със специално предназначение, което означава, че официално той си оставаше обикновен гражданин. Представяте ли си на какви въпроси трябваше да отговаряме, ако бяхме пратили свой екип за разследване на убийството му? Не, не искам дори да си го представяте!… — Пристъпи покрай парапета по посока на стълбата. Сякаш искаше да бъде сигурен, че никой не се качва по нея. Улф го последва. — А сега искам и вие да ми отговорите на един въпрос: как се добрахте до личния ми телефонен номер?