Тъгата на сукубата

Страничната дъска бе поставена.

— Не го вярвам — заспори той. Страстната му защита ме изненада и очарова. — Ти си блестяща и жизнена. Изключително интелигентна. Трябва да си дадеш шанс. Започва се с малко и се тръгва нагоре.

— Това да не е онази част, в която ми казваш да вярвам в себе си? Че границата е във висините?

— Не. Това е частта, в която ти казвам, че е късно и трябва да тръгвам. Етажерката ти е завършена, а аз прекарах възхитителна вечер.

Станахме, вдигнахме етажерката и я подпряхме на стената в дневната. Отстъпихме назад и мълчаливо я загледахме. Дори Обри се появи за инспекция. Всеки рафт беше изкривен под ъгъл. Едната от страничните дъски почти идваше на една линия с ръба на задната дъска, а покрай другата имаше голяма пролука. На задната плоскост се виждаха шест дупки. Най-необяснимото от всичко бе, че цялата конструкция сякаш беше леко наклонена наляво.

Започнах да се смея и не можех да спра. След първоначален миг на изненада Роман се присъедини към мен.

— Мили Боже — казах накрая, бършейки сълзите си, — това с най-ужасното нещо, което някога съм виждала.

Роман понечи да възрази, но размисли.

— Може и така да е — каза и отдаде чест, — но ще държи, Капитане.

Направихме още няколко весели коментара, после го изпратих до вратата, като се сетих и да му върна палтото. Въпреки шегите си той изглеждаше много по-искрено огорчен от провала ни с етажерката в сравнение с мен, сякаш ме беше разочаровал. По някакъв начин това ми се понрави много повече от остроумните му забележки или очарователното му перчене. Не че те не ми харесваха. Докато си вземахме довиждане го изгледах, замислена за неговото кавалерство и страстната му вяра, че ще последвам желанията на сърцето си. Стори ми се, че страха, който винаги таях в себе си, когато общувах с хората, които харесвах, леко се поразтопи.

— Хей, ти дори не ми разказа за твоята смахната мечта.

Синьо-зелените му очи се присвиха:

— Не е толкова смахната. Продължавам да искам да си уредя среща с теб.

_Не е толкова смахната._ Точно като моята. Дружбата — над суетата и блясъка. Направих решителната крачка.

— Добре… какво ще правиш утре?

Той засия:

— Все още нищо.

— Тогава ела в книжарницата точно преди да затворим. Давам урок по танци.

Много хора взимаха участие на урока по танци и това щеше да е честен компромис и за двама ни.

Усмивката му стана леко колеблива:

— Урок по танци?

— Това проблем ли е за теб? Да не промени мнението си за срещата?

— Не, но… ми прилича на онова… с Вегас. Ти — покрита с диаманти? Вероятно ще си падна по това.

— Едва ли.

Той вдигна рамене, цял излъчващ обаяние:

— Добре, ще го оставим за втората среща.