Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Исусе — каза той, — аз съм напълно безполезен. Аз съм девицата в беда.
— Не, ти донесе зърнената закуска.
Свърших със закрепването на рафтовете. Дойде редът на страничните дъски. На задната дъска имаше малки бледи маркировки, за да се улесни подравняването. Оказа се невъзможно и скоро разбрах защо. Въпреки перфектното ми пробиване всички рафтове бяха закрепени накриво, някои прекалено наляво или надясно, поради което страничните дъски не можеха да се подравнят с ръбовете на задната. Роман се облегна на кушетката ми и закри очите си с ръка:
— Господи!
Захрупах шепа «Лъки Чармс» и отбелязах:
— Е, нека я подравним толкова, колкото може.
— Това нещо никога няма да може да издържи книги.
— Напротив, ще направим каквото можем.
Опитахме с първата странична дъска и макар че отне време и изглеждаше ужасно, стана достатъчно здраво. Продължихме със следващата.
— В крайна сметка трябва да призная, че не съм добър майстор — отбеляза той. — Но на теб изглежда ти се удава. Момиче, което го бива за всичко.
— Не съм толкова сигурна. Мисля, че единственото, което ми се удава, е да се разкъсвам между нещата, които трябва да правя.
— Прозвуча като досада от живота. Защо? Много ли са нещата, които трябва да правиш?
Почти се задавих от смях, щом си помислих за всичко, което правех за оцеляването си като сукуба.
— Би могло да се каже. Имам предвид, не е ли така с всички?
— Да, разбира се, но трябва да има баланс между това, което искаш, и това, което трябва да правиш. Недей да затъваш само в онова, което «трябва». Иначе не си заслужава да се живее и животът става просто оцеляване.
Завих следващия винт.
— Тази вечер си прекалено философски настроен, Декарт.
— Не се правя на интересен. Сериозен съм. Какво наистина искаш? От живота си? От бъдещето си? Например искаш ли да останеш в книжарницата?
— За известно време. Защо? Има ли нещо нередно в това?
— Не. Само изглежда съвсем обикновено. Прилича на начин да си запълваш времето.
Усмихнах се:
— Не, не е така. Но дори и да беше, все още можем да се радваме на обикновените неща.
— Да, но аз открих, че повечето хора мечтаят за по-вълнуващо призвание. Призвание, което е прекалено чалнато, за да се осъществи. Нещо, което е прекалено трудно, изисква изключително много работа или просто е «витаене в облаците». Работник на бензиностанция, който мечтае да бъде рокзвезда. Счетоводителка, която иска да посещава курсове по история на изкуството вместо по статистика. Хората отлагат мечтите си, или защото ги смятат за неосъществими, или защото мислят, че ще ги осъществят «някой ден».
Той спря да сглобява и лицето му стана още по-сериозно:
— Какво искаш ти, Джорджина Кинкейд? Каква е смахнатата ти мечта? Онази, за която тайно си фантазираш, но мислиш, че няма да постигнеш?
Честно казано, най-дълбокият ми копнеж беше да имам нормална връзка, да обичам и да бъда обичана без свръхестествени усложнения. Тъжно си помислих, че е нещо толкова дребно в сравнение с грандиозните му примери. Не беше налудничаво, а просто невъзможно. Не знаех дали искам любовта като начин да си наваксам заради брака, който бях разрушила, или просто защото годините ми бяха показали, че любовта би могла да бъде по-удовлетворяваща от това да си вечен слуга на плътта. Разбира се, и това имаше своите хубави моменти. Да си желан и обожаван бе нещо примамливо; нещо, за което повечето смъртни и безсмъртни копнееха. Но любовта и плътското желание не бяха едно и също.
Връзката с безсмъртен изглеждаше логичното решение, но служителите на ада бяха доказали, че не са идеалните кандидати за стабилност и обвързване. През годините бях имала няколко полузадоволителни връзки с такива мъже, но те не бяха довели до нищо.
Обяснението на всичко това обаче не беше предмет на разговор, който двамата с Роман щяхме да водим в скоро време, затова изповядах следващата си по ред фантазия, донякъде изненадана колко много исках да го направя. Хората не ме питаха често какво искам от живота. Повечето ме питаха каква поза предпочитам.
— Добре, ако не бях в книжарницата, а повярвай ми, аз наистина съм много щастлива там, бих искала да бъда хореограф на танцови шоута във Вегас.
Лицето на Роман се разтегна в усмивка: