Непрогледност
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Кръстев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Непрогледност». Краткое содержание книги:
— Бих могъл да бъда и по-зает — призна Джордан. — Ако зависеше от мен, щях да правя два пъти повече операции, отколкото сега. Хирургията ми доставя удоволствие, това е областта, в която съм най-добър.
— Къде е колата ви? — попита накрая Лори. Трепереше.
— О, извинете. Ето тук е.
Джордан посочи дълга черна лимузина, спряна точно пред блока на родителите й. Сякаш само това и чакал, от колата изскочи шофьор в ливрея и задържа вратата пред Лори.
— Това е Томас — представи го Джордан.
Лори го поздрави и се вмъкна в лъскавия автомобил. Освен като шофьор, Томас сякаш работеше и като бияч — беше едър като канара. Отвътре лимузината беше изискано луксозна, с телефон, диктофон и факс.
— Охо, мислите не само за работата, но и за удоволствието — изкоментира Лори.
Джордан се усмихна. Явно беше доволен от начина си на живот.
— Накъде? — попита той.
Лори даде адреса си на Деветнадесета улица и те се сляха с другите коли.
— Не съм си представяла, че имате лимузина — каза тя. — Не е ли малко екстравагантно?
— Може би — съгласи се Джордан. Белите му зъби блеснаха в приглушената светлина на купето. — Но тази показност си има и добрата страна. Диктувам всичко, докато пътувам от работата и дори между кабинета и болницата. Така че в известен смисъл не ми излиза скъпо.
— Интересна гледна точка.
— Не е просто рационализация — допълни Джордан и се впусна да описва другите начини, по които организира деня си, за да свърши повече неща.
Докато го слушаше, Лори неволно го сравняваше с Лу Солдано. Бяха пълна противоположност. Единият гледаше да не бие на очи, другият беше самовлюбен до арогантност; у първия имаше нещо провинциално, вторият беше изискан; където единият беше несръчен, другият се оказваше извънредно ловък. Въпреки различията Лори намираше и двамата за привлекателни по свой си начин.
Когато завиха по Деветнадесета улица, Джордан рязко прекъсна монолога си.
— Отегчавам ви с това бърборене — каза той.
— Виждам, че сте отдаден на работата си — рече Лори. — Това ми харесва.
Джордан я погледна втренчено. Очите му блестяха.
— Наистина ми беше много приятно, че тази вечер се запознахме — поде той. — Жалко, че нямахме повече време да поговорим. Какво ще кажете да вечеряме заедно утре вечер?
Лори се усмихна. Денят беше пълен с изненади. Не се беше срещала с много мъже, откакто за кой ли път скъсаха с Шон Макензи. Пък и Джордан й беше интересен въпреки високомерието си. Импулсивно тя реши, че сигурно ще е забавно да се срещне пак с този мъж, нищо че родителите й го одобряваха.
— Ще ми е приятно да вечеряме заедно — рече Лори.
— Прекрасно — отвърна Джордан. — Какво ще кажете за „Льо Сирк“? Познавам оберкелнера, ще ни даде чудесна маса. Осем часа добре ли е?
— Да — прие Лори, въпреки че се замисли, когато Джордан предложи „Льо Сирк“. Предпочиташе по-неофициална обстановка за първата среща.
— Колко е часът, по дяволите? — изхърка Тони. — Батерията на часовника ми май е свършила.
Той разклати часовника си, след това го почука по стъклото. Анджело протегна ръка и погледна своя, марка „Пиаже“.
— Единадесет и единадесет.
— Бруно едва ли ще излезе — допълни Тони. — Защо не идем да проверим дали е там?
— Защото не искаме госпожа Марчезе да ни види — отговори Анджело. — Ако ни усети, ще трябва да пречукаме и нея, а няма да е справедливо. Хората на Лучия могат и да си позволяват такива гадости, но не и ние. Освен това виж. Ето го негодника, идва.
Анджело посочи предния вход на малката двуетажна къща. Бруно Марчезе изникна в нощта, облечен в черно кожено яке, прилепнали дънки марка „Гес“ и слънчеви очила. Спря за момент на предните стълби да запали цигара. Хвърли клечката в храсталака и тръгна към тротоара.
— С тези очила сигурно се мисли за Джак Никълсън — рече Анджело. — Май отива да живее. Защо не си стои вкъщи! Лошото при вас, младоците е, че мислите с оная си работа.
— Хайде да го спипаме — настоя Тони.
— По-кротката! — възпря го Анджело. — Нека заобиколи ъгъла. Ще го докопаме, когато минава под железопътната линия.
Пет минути по-късно Бруно трепереше на задната седалка, вторачен в ухиленото лице на Тони. Бяха го заловили по-лесно дори отколкото Франки. Пострадаха само слънчевите очила на Бруно, които свършиха в канавката.
— Изненадан ли си, че ни виждаш? — попита Анджело, след като бяха пътували известно време.