Първият гроб отдясно

— Те друго казаха — продължи Уиър. — Че знаете неща, които никой друг не би могъл да знае.

— Кой го каза?

— Един от надзирателите ни, женен е за полицайка.

— Е, това обяснява всичко. Полицаите си мислят, че…

— Не ме интересува какво си мислят полицаите, госпожице Дейвидсън. Искам само да знам дали можете да правите онова, което те казват.

Не можах да сдържа унила въздишка.

— Не искам да подклаждам големи надежди у вас.

— Госпожице Дейвидсън, самото ви присъствие ми дава надежда. Съжалявам, но това е положението.

— И аз съжалявам, господин Уиър. Шансовете това да доведе до нещо…

— … са по-добри от шансовете, които имах сутринта.

— Щом искате така да гледате на нещата, не мога да ви спра — предадох се аз.

— Но вие умеете ли това, което казват?

От нежеланието да подсилвам надеждите му ме обзе напрежение, което пропълзя по гръбнака и скова раменете ми. Нямах представа колко ще е полезна дарбата ми в този конкретен случай. Но може би самата надежда щеше да се отрази добре на Уиър. Поне това можех да му предложа.

— Да, господин Уиър, умея това, което казват. — Изчаках да осмисли думите ми и леко шокираното му изражение да се върне към нормалното, после добавих: — Ще ви отведат в диагностичния център в Лос Лунас за психиатрична оценка, преди да ви пратят в затвора. Ще гледам да преодолея пълчищата от лунатици там и да ви посетя, ако желаете. Ще ви държа в течение за напредъка си.

Най-после на лицето му се появи плаха усмивка.

— Много бих искал.

С крайчеца на устата си попитах Барбър:

— Имаш ли още въпроси?

Той все още беше потънал в мисли и само поклати глава.

— Е, добре, до скоро — казах на Уиър.

Върнах слушалката на място и взех да прибирам бележника и писалката си, когато получих прозрение. Нещо такова де. Извърнах се и почуках по стъклото, за да привлека вниманието на Уиър.

Надзирателят му позволи да се върне и отново да вдигне телефона.

— На каква възраст е той? — попитах, като прикрепях слушалката с рамо и разлиствах бележника си.

— Моля?

— Племенникът ви. На колко години е?

— На петнайсет. Или беше. Сега вече е на шестнайсет.

— И още не са го открили?

— Не, доколкото знам. Какво…?

— А на каква възраст беше момчето? Онова в задния ви двор?

— Виждам накъде биеш — обади се Барбър.

— Беше на петнайсет. Мислите ли, че има връзка?

Смигнах на Барбър, после се наведох към Уиър с малко повече обещание в погледа си.

— Сигурно има и ще направя всичко, но ще открия каква е.

Последното, което исках, бе да прибързвам с изводите, но не можех да се отърся от чувството, че тези две момчета се бяха движили в едни и същи кръгове. Две хлапета със сходен личен живот, едното изчезнало, а другото мъртво? Умът ми крещеше: „Хищник!“.