Първият гроб отдясно

— Но той беше там. Вие го видяхте. Ние двамата…

— … се бяхте впили един друг като гъсеница в маруля? — допълни Барбър въпросително.

— Да, нещо такова.

— Не че имам нещо против — заразмахва ръце той. — Далеч не. Сцената си я биваше.

В старанието си да не се изчервя почервенях още повече. Чувствах руменина да покрива лицето ми и единствената ми надежда беше, че подхожда със синьото, което вече беше там.

— Но ти не помръдна — повтори Елизабет. — Не с тялото си.

— Съжалявам, не разбирам.

— Душата ти, духът ти, наричай го, както искаш. То се движеше. Ти изглеждаше като една от нас, само че по-цветна.

— Да — каза Барбър, — ти се отдели от тялото си… за да бъдеш с него. Беше невероятно.

Бях смаяна. Нищо чудно, че го усещах като сън. Дали бях постигнала нещо като астрална проекция. Надявам се, че не. Не вярвах в тези неща. Но може би те вярваха в мен.

— Как така съм успяла да напусна тялото си? — попитах объркано.

— Ти си жътварят на души — вдигна рамене Барбър. — Ти ни кажи.

— Не знам. — Взрях се в дланите си, сякаш те съдържаха отговора. — Не знаех, че подобно нещо е възможно.

— Не се притеснявай. Аз пък дори не подозирах, че подобно нещо е възможно.

— Напълно съм шокирана — отговорих. Предполагаше се, че аз съм човекът със знанията. Кое му е хубавото да си жътвар на души, ако не си посветен за интересните неща? Аз бях порталът, дявол го взел. Редно беше да съм наясно.

— Обаче той беше суперсекси.

Това ме върна към разговора със скоростта на светлината.

Погледнах към Елизабет.

— Наистина ли? Успяхте ли да го разгледате добре? Трябва да съм откровена с вас. Не знам какво точно е той.

— Освен, че е суперсекси ли? — попита Елизабет.

— С тази част съм наясно.

Тя се засмя тихичко. Спряхме да говорим, докато татко ми поднасяше сандвича и ми предлагаше десет хиляди долара да очистя чичо Боб. После напусна, въоръжен с ножа за масло. Очевидно възнамеряваше сам да свърши тази работа. Зачудих се дали да не предупредя чичо си, но кое щеше да му е забавното на това?

— Елизабет, трябва да те попитам нещо — казах, като бутнах за малко сандвича си настрана.

— Разбира се. Какво има?

— Имам чувството, че след тази сутрин ти се дистанцира.

— Съжалявам — каза тя, поемайки отговорността, но без да предложи обяснение. С други думи се опита да се отърве от отговорност.

— Не се извинявай — добавих бързо. — Просто се тревожа дали не се е случило нещо.

Тя пое дълбоко въздух — още един физиологически излишен акт — и каза:

— Мъжът, който успя да се материализира от въздуха… Той беше толкова красив.

— Няма спор — закимах аз в знак на съгласие.

— И невероятен.

— Все така съм съгласна.