Вихрушка

Нощта беше облачна, дори южните склонове на покритите със сняг планини Загрос, издигащи се над базата, не се виждаха. Базата беше основната главна квартира на С-Г в Южен Иран, както и място на домуване за две ескадрили на Иранските военновъздушни сили със самолети F4, а от въвеждането на военното положение — и на бригада „Центуриони“. Зад оградата, на изток, на стотици акри се простираше гигантската рафинерия, високите комини бълваха пушек и огън в нощта — газът изгаряше във въздуха. Въпреки че целият завод беше в стачка и бе затворен, отделни райони от него бяха осветени: там беше основният състав от европейци и иранци, допуснати от стачния комитет, за да поддържат в безопасност рафинерията, подхранващите тръбопроводи и резервоарите.

— Бог е велик… — извика Хусаин отново, тълпата веднага поде вика и той отново влезе в главите и сърцата на войниците. Един от тях — стоеше на първия ред — беше Али Беведан, новобранец като всички останали, млад като всички останали, до неотдавна селянин като всички останали и като другите, извън оградата. „Аз съм на страната на Бога и съм готов да стана мъченик за Вярата и Пророка, да бъде благословено името му! — мислеше си той. — О, Боже, позволи ми да стана мъченик и да отида направо в рая, както е обещано на правоверните. Позволи ми да пролея кръвта си за исляма и Хомейни, а не да защитавам злите слуги на шаха!“

Живите слова на Хомейни пулсираха в ушите му, слова от касетата, която техният молла им беше пуснал в джамията преди два дни: „… Войници, присъединете се към братята и сестрите си в Божието дело, бягайте от казармите с оръжието си, не се подчинявайте на незаконните заповеди на генералите, свалете незаконното правителство! Служете на Божието дело, Бог е велик…“

Сърцето му заби по-силно, той пак чуваше гласа, плътния, дълбок селски глас на водача на водачите, който правеше всичко ясно: „Бог е велик, Бог е велик…“

Младият мъж не разбра, че вече вика с тълпата, че очите му са приковани към неговия молла, който беше оттатък портала, откъм страната на Бога, навън, водейки тези, които наричаше сестри и братя, които се бяха вкопчили във вратите и се опитваха да ги разрушат. Войниците се раздвижиха още по-нервно, гледаха го втрещено, без да смеят да кажат нищо, хвалебствията проникваха и в техните глави и сърца. Мнозина от вътрешната страна на оградата искаха да отворят вратата. Мнозина биха го направили, ако не бяха офицерите и сержантите им и неизбежните наказания, даже смърт — а всички знаеха, че тя ще е наградата за бунта.

„На страната на Бога, отвън…“

Мозъкът на младия мъж сякаш избухна заедно със словата и той не чу, че сержантът го вика, нито пък го видя, виждаше само вратата, затворена пред правоверните. Хвърли пушката си и се втурна към портала — той беше на около петдесет метра по-нататък. За секунди настъпи страхотна тишина, всички очи — на тези отвътре и на тези отвън, се бяха втренчили в него.