Летният рицар
- Автор: Батчер Джим
- Серия: The Dresden Files #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504435
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Летният рицар». Краткое содержание книги:
И точно когато изглежда, че нещата няма как да станат по-зле, на сцената се появява Зимната кралица на феите. Тя му прави предложение, което Хари няма как да откаже, ако иска да се освободи от контрола на своята фея кръстница и – с малко повече късмет – да сложи край на гадната поредица от лошо стечение на обстоятелствата. Единственото, което трябва да направи, е да открие кой е убил дясната ръка на Лятната кралица – Летния рицар, и да изчисти името на Зимната кралица.
Задачата изглежда доста проста, докато Хари Дрезден не разбира, че съдбата на целия свят зависи от разрешаването на този случай.
Потърках очи със здравата си ръка.
– Аха – отвърнах.
– И ми кажи, ако научиш нещо.
– Мърф, ако това е нещо от Небивалото, сигурно няма да е от твоята... – едва не казах „категория“ – ...юрисдикция.
Тя сви рамене.
– Ако нещо идва в града и наранява хора, аз съм отговорна за защитата им и искам да разнищя случая. – Тя затвори очи. – Както и ти. Освен това ти ми обеща.
Е, нямаше какво да възразя.
– Е, добре, Мърф. Ако науча нещо, ще ти се обадя.
– Хубаво – рече тя. Отново се сви в ъгъла на дивана, натежалите й очи се затваряха. Облегна глава назад, изпъвайки шията си. След малко попита: – Чувал ли си се със Сюзан?
Поклатих глава.
– Не.
– Но статиите й в „Аркейн“ продължават да излизат. Значи, е добре.
Кимнах.
– Надявам се, че е така.
– Намери ли нещо, което би могло да й помогне?
Въздъхнах и поклатих глава.
– Засега не. Това е, като да си биеш главата в стената.
Тя леко се усмихна.
– С глава като твоята стената ще се счупи първа. Ти си най-упоритият човек, когото съм срещала някога.
– Казваш много мили неща.
Мърфи кимна.
– Ти си добър човек, Хари. Ако някой може да й помогне, това ще си ти.
Наведох глава, за да не види тя сълзите в очите ми, и се заех да събирам книжата в папката.
– Благодаря, Мърф. Думите ти значат много за мен.
Тя не отговори. Вдигнах глава и видях, че устата й е леко отворена, тялото й е напълно отпуснато, а бузата й лежи върху облегалката на дивана.
– Мърф? – попитах.
Тя не помръдна. Станах, сложих папката на масата, после намерих одеяло и я завих. Тя тихо въздъхна и сгуши лице в дивана.
– Лека нощ, Мърф – казах и се насочих към вратата.
Заключих всичко, което можах, върнах се при костенурката и подкарах към къщи.
Всичко ме болеше – не само от напрягането на мускулите, но и просто от изтощение. Е, и усещах ранената си ръка като облята с бензин и после запалена.
Но още повече ме болеше отвътре. Горката Мърфи страдаше много. Беше ужасена от нещата, срещу които може да се изправи, но това не намаляваше решителността й да го направи. Това беше смелост, по-голяма от моята. Аз поне знаех как да се отбранявам, ако някое от чудовищата е по петите ми. Мърфи нямаше подобна увереност.
Мърфи ми беше приятел. Беше ми спасявала живота. Бях-ме се сражавали рамо до рамо. Сега тя отново се нуждаеше от помощта ми. Трябваше да се изправи срещу страховете си. Разбирах това. Имаше нужда от мен да й помогна това да се случи, независимо дали тази работа ми харесва, или не. В сегашното си състояние щеше да бъде много по-уязвима за нападения като миналогодишното на Кравос. И ако това се случеше, преди да успее да се вземе в ръце, тя можеше не просто да бъде наранена, но и пречупена завинаги.
Съмнявах се, че бих могъл да живея в мир със себе си, ако се случи такова нещо.
– По дяволите – промърморих. – Честна дума, Мърф, ще направя всичко възможно да се измъкнеш невредима от тази история.
Постарах се засега да оставя настрана тревогите си за Мърфи. Най-добрият начин да я защитя щеше да бъде да се съсредоточа върху случая, да постигна някакво развитие. Но чувствах мозъка си така, сякаш нещо е изпълзяло в него и е умряло там. Най-вероятното развитие за момента водеше към стая с мека тапицерия на стените и усмирителна риза.
Имах нужда да похапна. Да поспя. Да взема душ. Ако не отделях известно време да се взема в ръце, можех да попадна на нещо, което да ме убие, и да го забележа, когато вече е станало твърде късно.
Спрях колата пред квартирата ми, която се намираше на сутерена в стара жилищна сграда, построена преди повече от век. Излязох от костенурката, като взех пръчката и жезъла си с мен. Разстоянието от колата до квартирата е нищо и никакво, но вече ме бяха нападали тук. Вампирите не са много придирчиви в това отношение.
Спуснах се надолу по стъпалата, отключих вратата и промърморих фразата, обезвреждаща защитите ми за времето, достатъчно, за да премина. Пристъпих вътре и инстинктите ми изкрещяха, че не съм сам.
Вдигнах стрелящата пръчка и я заредих с усилие на волята си, така че краят й засия в пурпурен цвят, осветявайки помещението.
И я видях – стройна жена, застанала до изгасналата ми камина; с изящно тяло и излъчваща сдържаност. Дългите й крака бяха обути със сини дънки, отгоре носеше обикновена червена тениска. Над извивката на благоприличните й гърди висеше сребърен пентаграм, който отразяваше светлината на пръчката ми. Кожата й беше бледа като вътрешната кора на дъб, косата й беше кафеникавозлатиста като зряла пшеница, очите й бяха сиви като буреносни облаци. Деликатните й устни потрепнаха, първо в усмивка, после се смръщиха, и тя вдигна елегантните си длани с дълги пръсти, за да ми покаже, че не държи нищо.