Летният рицар

– Това не ти влиза в работата – каза тя. Отиде в кухнята, остави там нещата, които носеше, и се върна. – Добре съм. Всичко е наред.

– Мърф, никога не съм те виждал да пиеш алкохол. И валиум? Тревожа се за теб.

– Дрезден, ако си дошъл да ми четеш лекции, по-добре направо си тръгвай.

Зарових пръсти в разрошената ми коса.

– Карин, кълна се, че не ти чета лекции. Просто се опитвам да разбера.

Тя се извърна от мен за малко, нервно потривайки единия си крак в прасеца на другия. В този момент осъзнах колко дребна изглежда. Колко крехка. И очите й бяха не само уморени, сега виждах това. Те бяха уплашени. Пристъпих към нея и сложих ръка на рамото й. Кожата под памучната й тениска беше топла.

– Поговори си с мен, Мърф. Моля те.

Тя издърпа рамото си изпод ръката ми.

– Не е кой знае какво. Просто това е единственият начин, по който мога да заспя.

– Какво имаш предвид?

Тя си пое дълбоко дъх.

– Имам предвид, че не мога да заспя без това. Алкохолът не ми помага. Хапчетата също. Единственият начин да си почивам е да ги вземам и двете.

– И все пак не разбирам. Защо не можеш да заспиш? Заради Грег?

Мърфи поклати глава, после се отдалечи от мен, седна в далечния край на дивана и се сви, обхващайки коленете си с ръце.

– Измъчват ме кошмари. Нощни ужаси – така казват лекарите. Твърдят, че е по-различно от обикновените лоши сънища.

Усетих как бузата ми потрепва от напрежение.

– И постоянно се будиш?

Тя кимна.

– Будя се с викове. – Видях как стиска юмруци. – По дяволите, Дрезден. Няма никакви причини за това. Не би трябвало да ме стреснат няколко лоши сънища. И не би трябвало да рухна при новината за смъртта на човек, с когото не съм говорила от години. Не знам какво ми става.

Затворих очи.

– Сънуваш събитията от миналата година, нали? Това, което ти стори Кравос?

Тя настръхна при споменаването на името, но кимна.

– Не мога да спра да мисля за това задълго. Опитвам се да разбера къде съм сбъркала. Как той успя да се добере до мен.

Чувствах как изгарям отвътре.

– Мърф, нищо не си можела да направиш.

– Мислиш ли, че не знам това? – рече тя тихо. – Не можех да знам, че това не си ти. Дори и да знаех, нямаше как да го спра. Не бих могла да се защитя по никакъв начин. Да спра т-това, което ми направи, когато се озова в съзнанието ми. – Очите й се напълниха със сълзи, но тя замижа, пропъждайки ги, и стисна зъби. – Нищо не можех да направя. Точно това ме плаши, Хари. Ето защо съм ужасена.

– Мърф, той е мъртъв. Вече го няма. Видяхме как го погребват.

– Знам това – изръмжа Мърфи. – Знам го, Хари. Знам, че го няма и че вече не може да ме нарани, знам, че никога няма да нарани някой друг. – Тя вдигна очи за момент и срещна погледа ми. Беше насълзена. – Въпреки това сънувам кошмари. Знам всички тези неща, но това не променя нищо.

Божичко. Горката Мърфи. Тя беше изтърпяла огромна душевна болка, преди да се появя, за да я спася. Тварта, която я беше нападнала, беше дух, който я разкъсваше отвътре, без да оставя дори белег върху кожата й. В известен смисъл това беше нещо като изнасилване. Всичката й сила беше отнета и тя беше използвана за развлечение на някой друг. Нищо чудно, че това беше оставило белези у нея. А неочакваният шок от лошата новина беше изиграл ролята на искра над купчина сухи дърва, залети с керосин.