Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
— Сигурен съм, че разбираш — трябва да съм абсолютно сигурен, че няма да споделиш тайната ни с никого — обясняваше той.
Но тя не чу оправданието му, защото прешлените на врата й бяха вече счупени.
Докато правеше сутрешния си крос по крайбрежната улица, Адам обмисляше какви задачи му предстоят.
Ако вземе сутрешния самолет от „Хийтроу“ в сряда, ще може да се върне в Лондон същата вечер или най-късно в четвъртък. Но имаше да уреди още няколко неща, преди да тръгне за Женева.
Той спря на тротоара пред блока си и преди да се изкачи до апартамента, провери пулса си.
— Има три писма за тебе — каза Лорънс. — Обърни внимание, нито едно за мен — добави той, когато съквартирантът му дойде при него в кухнята. — Двете са в кафяви пликове.
Адам взе писмата и на път за банята ги остави на ръба на леглото си. Издържа пет минути под ледения душ и се изтри с хавлиена кърпа. След като се облече, отвори писмата. Започна с белия плик, който се оказа бележка от Хайди — тя му благодареше за вечерята и изразяваше надежда да се видят отново някой път. Той се усмихна и разкъса първия от кафеникавите пликове, в който се намираше още едно официално писмо от администрацията на Министерството на външните работи.
Капитан Скот — чинът вече изглеждаше неуместен — се поканваше да се яви на медицински преглед в понеделник в три часа на улица „Харли“ 122 при д-р Джон Ванс.
Накрая отвори другия кафяв плик и извади писмо от „Лойдс“, клонът „Кокс и Кингс“ в Пал Мал. Информираха „Уважаемия господин/госпожа“, че са получили чек за петстотин лири от Холбрук („Холбрук и Гаскойн“) и че текущата му разплащателна сметка възлиза на 272 лири, 18 шилинга и 40 пенса при затварянето на банката предния ден. Адам прегледа сметката си и видя, че преди да получи петстотинте лири от наследството, е бил „на червено“. За първи път в живота си се бе осмелил да тегли повече пари, отколкото има в банковата си сметка. Ако беше още в армията, това би предизвикало всеобщо неодобрение — само преди двадесет години в някои полкове военният съд бе считал превишаването на кредита от някои офицери за престъпление. Как ли биха реагирали събратята му офицери, ако им кажеше, че е изтеглил двеста лири от сметката си без реална гаранция за връщане?
Адам се облече и отново отиде при Лорънс в кухнята.
— Как беше шахът на Иран? — попита той.
— О, много разумен човек — каза Лорънс и обърна страницата на „Дейли Телеграф“, — като се имат предвид обстоятелствата. Обеща да направи каквото може относно сегашните си финансови затруднения, но е малко на зор, чака Западът да му позволи да вдигне цената на петрола.
— Къде го заведе на обяд? — попита Адам, като се наслаждаваше на играта.
— Предложих му мусака с картофено пюре в „Грийн Ман“, но проклетникът доста се ядоса. Трябвало да се отбият с шахкинята при „Хародс“ да ги премерят за нов престол. Бих отишъл с него, разбира се, но шефът ми искаше да му изхвърля кошчето за отпадъци, така че пропуснах сделката при „Хародс“.
— И какво ще вършиш днес?
— Не бива да те посвещавам в това — каза Лорънс, като се взираше в снимката на Тед Декстър, победеният капитан на английския отбор по крикет, — но управителят на „Банк ъв Инглънд“ иска мнението ми по въпроса дали да намали стойността на лирата от 2,80 на 2,40 долара.
— И какво е мнението ти?
— Обясних му, че познавам единствено автобус 240, който се движи между „Голдърс Грийн“ и „Еджуеър“, и ако не побързам, ще изпусна любимия ми №14 — каза Лорънс и погледна часовника си.
Адам се изсмя, а приятелят му затръшна куфарчето си и изчезна през вратата.
Лорънс се беше променил доста през годините, откакто завърши „Уелингтън“. Може би защото Адам си го спомняше като капитан на училищния отбор, преди да отиде в „Балпол“ със стипендията за най-добър по класически езици и литература. През онези дни той изглеждаше толкова сериозен и предопределен за велики дела. Никой не би помислил, че ще завърши като аналитик по инвестициите в „Баркли“. В Оксфорд състудентите му се шегуваха, че ще стане министър. Възможно ли е човек винаги да очаква твърде много от идолите си, особено ако са малко по-големи от самия него? Приятелството им стана по-силно след завършване на училището. А когато Адам бе изпратен в Малая, Лорънс не повярва на военния бюлетин, че приятелят му е безследно изчезнал, вероятно мъртъв. Не поиска и никакво обяснение и когато Адам обяви, че напуска армията, и сега се отнасяше сърдечно към проблемите му на безработен. Адам се надяваше да може да се отплати за такова приятелство.