Опасно наследство

За десерта — пухкаво малиново суфле — сътрудничката пожела прекрасното „Шато Икем“. Тя избра бутилка от четиридесет и девета, която я накара да запее руски народни песни.

Романов почувства, че при дадените обстоятелства поведението й не е много подходящо.

Петрова пресуши последната капка вино в чашата си, стана и като се олюляваше леко, каза:

— За Алекс — мъжа, когото обичам.

Романов благодари с кимване и предложи да си лягат, защото на сутринта ще трябва да вземат първия самолет за Москва. Избута количката в коридора и постави на дръжката на вратата табелката „Не безпокойте“.

— Изключителна вечер! — усмихна се сътрудничката и си изхлузи обувките.

Романов възхитено я загледа как се съблича. Но когато и той си разкопча ризата, сътрудничката спря и ахна от изненада.

— Великолепен е — каза тя с благоговение.

Романов вдигна златния медальон.

— Това е дрънкулка в сравнение със съкровищата, които оставих — увери я той.

— Другарю любовник — каза Анна глезено и го задърпа към леглото, — разбираш ли колко те обожавам, уважавам и ти се възхищавам?

— Хм — каза Романов.

— А също така знаеш — продължи тя, — че никога не съм те молила за услуга.

— Имам чувството, че сега ще го направиш — каза Романов, докато тя вдигаше кувертюрата.

— Щом този златен синджир не е нещо повече от дрънкулка, може би ще ми разрешиш да го нося понякога?

— Понякога? — каза Романов и се вгледа в очите на Анна. — Защо понякога? Защо не постоянно, скъпа моя? — И без дума да каже повече, той смъкна златния синджир от врата си и го нахлузи през главата на младото момиче.

Анна попипа плътните златни халкички и въздъхна. Романов не пускаше синджира.

— Причиняваш ми болка, Алекс — каза тя през смях. — Моля те, пусни го.

Но Романов само пристегна синджира още по-силно. По бузите й закапаха сълзи. Металът се впиваше в кожата й.

— Не мога да дишам — произнесе задъхано сътрудничката. — Спри да се шегуваш, моля те.

Но Романов продължаваше да стяга синджира около гърлото й, докато лицето на Анна започна да се зачервява от нахлулата в него кръв.

— Няма да кажеш на никого за неочакваното ми наследство, нали, малката ми?

— Не, никога, Алекс. На никого. Можеш да разчиташ на мен — каза отчаяно тя. Задушаваше се.

— Мога ли да съм абсолютно сигурен? — попита той заплашително.

— Да, да, разбира се, но моля те, спри сега — изпищя тя.

Нежните й ръце отчаяно посягаха да хванат русата коса на шефа й, но Романов продължаваше да пристяга тежката златна верига около врата й все по-плътно и по-плътно, без да обръща внимание на ръцете й, търсещи отчаяно опора в косата му, докато изви синджира за последен път.