Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
Към три часа Романов отново седеше в приемната на петия етаж. От стената го гледаха трите снимки на господата Бишов, четвъртият Бишов седеше срещу него, а петият стоеше зад баща си.
— Ние притежаваме… — започна Бишов със същия отмерен официален тон, който характеризираше и сутрешната среща — пет касетки, които не са отваряни, откакто баща ви ни посети през 1945. Бихте ли желали да проверите съдържанието…
— Защо ще се връщам иначе? — попита Романов, вече изнервен от равномерния глас и познатия ритуал.
— Наистина — каза хер Бишов, сякаш не бе забелязал неуважението. — Всичко, което изискваме, е да подпишете този документ за дезавуиране, който узаконява положението пред швейцарските закони.
Романов се размърда неспокойно.
— Това е само една формалност.
Руснакът не отговори.
— Можете да бъдете сигурен, Ваше Превъзходителство, че доста ваши сънародници сядат от време на време на този стол.
Господин Бишов плъзна лист хартия през масата. На него бяха ситно напечатани на немски език над двадесет клаузи. Романов сложи подписа си на определеното място с предложената му златна писалка. Не направи опит да разбере какво подписва. Сметна, че едва ли ще се опитат да крадат наследството от дядо му, щом досега не са го направили.
— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите? — попита Бишов и бързо подаде листа на сина си, който излезе незабавно. После се надигна и мълчаливо изведе Романов в коридора. Този път слязоха до сутерена в личния асансьор на директора.
Вратите се отвориха. Романов си помисли, че би било също като в затвор, ако решетките не бяха от висококачествена стомана. На бюрото зад решетките седеше някакъв човек. Щом видя директора, той скочи и отвори металната врата с ключ с дълга дръжка. Романов последва Бишов през отворената врата, после двамата изчакаха да ги заключат отвътре. Човекът от охраната ги поведе по някакъв коридор, подобен на изба за вино. На всеки няколко крачки имаше уреди за измерване на температурата и влажността. Беше осветено колкото да виждат къде стъпват. В края на коридора пред огромна метална врата ги чакаше синът на хер Бишов. Възрастният мъж кимна и Бишов младши отключи. После директорът пристъпи и се справи с втората ключалка. Баща и син натиснаха и отвориха дебелата цяла педя врата, но никой от тях не направи опит да влезе в трезора.
— Вие притежавате пет касетки. Номера 1721, 1722, 1723, 1724…
— И без съмнение 1725 — прекъсна го Романов.
— Точно така — каза Бишов и извади малък пакет от джоба си. — Това е вашият плик и с ключа от него ще отворите и петте.
Романов взе плика и се обърна към отвореното подземие.
— Първо трябва да отворим ключалката на банката — каза хер Бишов. — Бихте ли ни последвали?
Романов кимна, изчака ги да влязат, а после наведе глава и ги последва в трезора.
Младият Бишов отвори горните ключалки на петте касетки. Трите малки бяха разположени над две големи и образуваха идеален куб.
— След като напуснем, Ваше Превъзходителство, ще затворим вратата. Когато искате да ви я отворят, натиснете червения бутон в стената. Но трябва да ви предупредя, че точно в шест трезорът се заключва автоматично и не може да се отвори до девет часа на другата сутрин. В пет и четиридесет и пет ще чуете предупредителен сигнал.
Романов погледна часовника на стената. Три и седемнадесет. Не вярваше, че ще са му нужни повече от два часа, за да разбере какво има в петте касетки. Двамата господа Бишов се поклониха и излязоха.
Романов нетърпеливо изчака огромната врата зад гърба му да се затвори. Останал сам в пещерата на Аладин, той огледа помещението и прецени, че има поне три хиляди касетки, запълващи четирите стени. Сякаш виждаше библиотека от сейфове. Помисли си, че в този трезор има повече частно богатство, отколкото притежават доста държави по света. Провери номерата на собствените си касетки и застана пред тях като сирак, на когото дават допълнителна порция.
Реши да започне с една от малките. Превъртя ключа и чу щракването на езичето. После издърпа трудно чекмеджето, което се оказа пълно с документи. Той ги прегледа бързо и откри, че са нотариални актове за собственост върху много земи къде ли не — някога тия земи бяха стрували милиони, но сега бяха притежание на социалистически държави. Докато проверяваше документите поред, му дойде наум поговорката: „Не струват и хартията, на която са написани“. Във втората касетка откри облигации от различни компании, управлявани от Негово Превъзходителство граф Николай Александрович Романов. За последен път бяха донесли печалба през 1914 година. Той напсува системата, в която се бе родил, и премина към третата кутия, която съдържаше само един документ — завещанието на дядо му. Веднага откри, че всичко е било оставено на баща му, и ето защо сега той самият беше законен наследник на всичко — и нищо.