Страшни сънища за продан- 1 част

Съдията се усмихва и кима:

— Качих се на старото дървено кану, което държахме вързано на кея, и загребах така, сякаш ме гонеха триста дявола и скоро щяха да ме настигнат. След пет минути бях там. Напоследък прекосяването на пролива ми отнема тройно повече време, и то ако няма силно вълнение. Откъм сушата островът е покрит с камънаци и обрасъл с храсталаци, но от другата му страна има дюна от много фин пясък, която никога не изчезва. Вече осемдесет години ходя там и не забелязвам някаква промяна.

— Надали сте открили съкровището.

— Напротив. По-точно открих нещо, но не бяха скъпоценности и златни дублони, а име, сякаш написано с пръчка на дюната… само че никъде не се виждаше пръчка. Буквите бяха врязани в пясъка и изпъкваха под слънцето, изпълващо ги със сенки. Изглеждаха така, все едно се движат.

— Чие беше името, сър?

— Мисля, че трябва да го видиш, за да добиеш представа. — Съдията изважда от горното чекмедже на бюрото си лист хартия, написва нещо с печатни букви и завърта листа така, че Уейланд да прочете написаното: „РОБИ ЛАДУШ“.

— Аха… — промърморва адвокатът, макар че явно не разбира нищичко.

— При друг случай щях да тръгна да търся съкровището с този Роби, защото беше най-добрият ми приятел и като всички хлапета на нашата възраст бяхме неразделни.

— Като сиамски близнаци — усмихва се Уейланд. Може би си спомня най-добрия си приятел през отдавна отминалите дни на детството си.

— Да, бяхме много гъсти, както казвате вие, младежите. Само че тъкмо тогава Роби беше заминал с техните при родителите на майка му във Вирджиния или в Мериленд… някъде на север. Ето защо предприех издирването сам. А сега слушай внимателно, синко. Всъщност приятелят ми се казваше Робърт Ладусет.

— Аха — отново промърморва Уейланд.

Бичър си казва, че това уклончиво мърморене рано или късно ще вбеси някой събеседник на господин адвоката, обаче самият той не ще има възможност да се увери в предположението си, затова предпочита да не се дразни.

— С него бяхме първи приятели, но бяхме в една тайфа с други момчета и всички му викаха Роби Ладуш. Сещаш ли се накъде бия?

— Май да — отговаря Уейланд, само дето изражението му подсказва точно обратното. Не е чудно — Бичър е имал много повече време, за да размишлява върху тези неща. Най-често през безсънните нощи.

— Напомням ти, че тогава бях на десет. Ако ме бяха накарали да напиша името на приятеля си, щеше да се получи ето това. — Той потупва с пръст думите РОБИ ЛАДУШ на листа хартия и добавя тихо, сякаш говори на себе си: — Излиза, че донякъде магията е в мен. Няма друго обяснение. Въпросът е доколко.

— Твърдите, че не вие сте написали името в пясъка, така ли?

— Естествено, че не бях аз. Мисля, че го обясних от ясно по-ясно.

— В такъв случай сигурно е било написано от момче от вашата… тайфа.

— Всички бяха от Нокомис Вилидж и дори не бяха чували за острова, пък и надали биха проявили интерес към някакво си каменисто парче земя, обраснало с гъсти храсталаци. Само Роби знаеше какво е онова хълмче във водата отвъд пролива — и той като мен беше от Пойнт, — обаче се намираше на стотици километри на север.