Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
„Накара ме да погледна птиците — сеща се Сандерсън. — Гарваните на контейнера за смет. Тогава е задигнал ножа.“
Татуирания е загубил интерес към седналия на шосето мъж и дори един-единствен път не поглежда към стареца, застанал до него. Закашлял се е. При всяко изкашляне от устата му бликва тънка алена струйка. С една ръка стиска ножа и се опитва да го измъкне от врата си. Кръвта се лее по тениската му и мокри джинсите му. Той тръгва към кръстовището на Комърс Уей и Еърлайн Роуд (където целият трафик е спрял) — все така превит надве и все така кашлящ. Свободната му ръка повтаря едно кратко и весело приветствие: „Здравей, мамо!“
Сандерсън се надига. Краката му треперят, но той успява да се задържи прав. Чува вой на сирена. Полицията идва. Разбира се, след дъжд качулка.
Сандерсън прегръща баща си през раменете.
— Добре ли си, татко?
— Онзи човек те биеше — хладно заявява баща му. — Кой е той?
— Не знам. — По страните на Сандерсън се стичат сълзи. Той ги изтрива.
Татуирания пада на колене. Престанал е да кашля. Сега ръмжи тихо. Повечето хора стоят настрана, но двама смелчаци отиват да му помогнат. Сандерсън предполага, че вече не му е нужна помощ, но както те си знаят.
— Обядвахме ли, Реджи?
— Да, татко, обядвахме. И аз съм Дъги.
— Реджи е умрял. Не ми ли го каза ти?
— Да, татко.
— Онзи човек те биеше. — Лицето на баща му се изкривява в гримасата на дете, което е невероятно уморено и му се спи. — Главата ме боли. Давай да вървим. Искам да си полегна.
— Трябва да изчакаме ченгетата.
— Защо? Какви ченгета? Кой е този тип?
Замирисва на лайна. Баща му току-що е напълнил гащите.
— Ела да седнеш в колата, татко.
Старецът разрешава на Сандерсън да го преведе покрай смачканата предница на субаруто.
— Страхотен Хелоуин беше, а? — подхвърля.
— Да, татко, страхотен. — Сандерсън помага на осемдесет и три годишния Батман да се качи в колата и затваря вратата, за да не се загуби прохладата. Първата кола на градската полиция спира, а ченгетата ще искат да видят документ за самоличност. Шейсет и една годишният Робин се затътря към шофьорската врата, за да го вдигне от асфалта, притиснал ръце към натъртените си ребра.
На Джон Ървинг
Дюната
Както вече споменах в бележката към „Батман и Робин“ понякога (макар и много рядко) разказите пристигат наготово, като завършени изделия — чашката заедно с дръжката. Господи, колко обичам тези моменти! Вършиш си обичайната работа, не си напрягаш ума и не щеш ли — БАМ! — някой разказ пристига с бърза поща — завършен и съвършен. От теб се иска само да го запишеш.
Бях във Флорида и разхождах по брега нашето куче. Заради януарския студ наоколо нямаше жива душа. Внезапно зърнах нещо, което ми заприлича на надпис в пясъка. Като се приближих, разбрах, че е било зрителна измама, предизвикана от слънчевите лъчи и сенките, обаче умовете на писателите са складове за информация, затова се сетих за цитат, прочетен някъде (оказа се, че е от Омар Хайям): „Пръстът на съдбата написва нещо на стената и щом свърши, продължава нататък“. Този цитат пък ми навя мисълта за вълшебен свят, в който невидим пръст на съдбата пише върху пясъка ужасяващи послания, и аз съчиних този разказ. Краят е сред любимите ми завършеци на кратки литературни произведения. Е, не може да се мери с „Августовска жега“4 от У. Ф. Харви — това е истинска класика!, — но и не пада много по-долу.
Под яркосиньото утринно небе съдията тромаво се качва в каяка (движенията му са бавни, затова минават пет минути, докато се настани) и си мисли, че с напредването на възрастта човешкото тяло се превръща в чувал, пълен с болки и унижения. Преди осемдесет години, когато беше на десет, той скачаше в дървената лодка и отвързваше въжето, придържащо я към кея, без да е обременен от тежестта на спасителната жилетка или на грижите и естествено, без да си подмокри гащите. Всяко пътешествие до безименното островче, подаващо се от водата на двеста метра от брега на залива като наполовина потопена подводница, започваше с неописуем трепет, примесен с безпокойство. Сега трепетът го няма, останала е само тревогата. И болката, която сякаш се е загнездила в корема му и се разпространява из цялото му тяло. Той обаче не се отказва от експедицията. През последните години, съпътстващи настъпването на старостта, вече е загубил интерес към много неща — всъщност към повечето, вълнуващи по-младите, — но не и към дюната в далечния край на острова. Не и към дюната.
4
Разказ, написан през 1910 г., в който двама непознати се срещат, и когато надникват в бъдещето си, разбират, че единият ще бъде убит, а другият ще е убиецът. — Б.пр.