Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
— Господин съдия, ако искате завещанието ви да влезе в сила, не бива да споменавате нито дума от онова, което току-що ми разказахте. Може би смятате, че няма кой да го оспори, но когато става въпрос за толкова крупни суми, разни трети и четвърти братовчеди изникват ненадейно като зайци от цилиндъра на илюзионист. А вие знаете главното изискване: завещателят да е със здрав разум.
— Мълчах цели осемдесет години — казва Бичър с такъв тон, че Уейланд сякаш чува „Възражението се отхвърля“. — До днес и дума не казах никому. А ти, като мой адвокат — напомням ти го отново, макар да не е редно, — си длъжен да запазиш в тайна разговора ни.
— Да. Добре.
— Всеки път, когато в пясъка се появяваше ново име, изпитвах вълнение… нездраво вълнение, разбира се, — но само веднъж се изплаших. Не, не се изплаших, а се ужасих и загребах обратно към брега толкова бързо, сякаш ме гонеха таласъми. Искаш ли да ти кажа защо?
— Моля, говорете. — Уейланд отново отпива от чашата си. Защо да не изслуша брътвежите на стареца? Нали му плаща на час?
— Случи се през 1959. Още живеех в имението. Всъщност съм прекарал тук целия си живот с изключение на пребиваването ми в Талахаси, което предпочитам да забравя… макар сега да ми се струва, че омразата ми към това задръстено провинциално градче е била предизвикана от копнеж по острова и по дюната. Непрекъснато се питах какво липсва в картинката. Кой липсва. Възможността да четеш некролозите на хора, които още са живи, вдъхва усещането за божественост, за безмерна власт. Сигурно ще ти се стори отблъскващо, но е истина.
И така, годината е 1959. Аз, Харви Бичър, бях адвокат в Сарасота и живеех в Пеликан Пойнт. Ако не валеше като из ведро, когато се прибирах у дома, веднага се преобличах със стари дрехи и потеглях с кануто към острова, за да погледна дюната преди вечеря. В деня, за който говоря, ме задържаха в работата до късно и когато най-после стигнах до острова, завързах лодката и заобиколих от другата страна, за да стигна до дюната, слънцето вече залязваше — грамадно и червено, както често изглежда над залива. Онова, което зърнах на пясъка, така ме порази, че се вцепених и дълго не помръднах.
Вместо едно име видях десетки — под алената светлина на залеза изглеждаха като написани с кръв. Бяха почти едно върху друго, разпростираха се встрани, нагоре и надолу, цялата дюна беше покрита с гоблен от имена. Онези най-долу бяха наполовина заличени от вълните.
Предполагам, че съм закрещял. Не съм сигурен, но да, май закрещях. Със сигурност помня обаче как се отърсих от вцепенението и с все сила се затичах към мястото, на което бях оставил кануто. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато отвързах въжето, и когато най-сетне успях, изтиках кануто във водата и чак тогава се качих в него. Цяло чудо е, че не се преобърна от тежестта ми, защото дрехите ми бяха подгизнали. Тогава нямаше да е фатално, защото спокойно можех да доплувам до брега, като тикам лодката пред себе си. Ако се случи сега обаче, това ще ми е краят. — Той се усмихва и добавя: — И мемоарите ми ще останат недовършени.
— В такъв случай ви съветвам да не предприемате това пътешествие, докато завещанието ви не бъде подписано в присъствие на свидетелите и заверено от нотариус — отбелязва Уейланд.
Съдията надменно се усмихва:
— Не бери грижа за мен, синко. — Обръща се към прозореца и се заглежда в залива. Изглежда тъжен и замислен.
— Онези имена… още виждам как се блъскат, за да се поберат на дюната, окървавена от залеза. След два дни самолет на TWA със сто и деветнайсет души на борда падна в Евърглейдс, преди да кацне в Маями. Всички загинаха. Списъкът на пътниците беше публикуван във вестника. Познах някои имена. Познах много.
— Видели сте ги! Видели сте ги, написани върху пясъка!
— Да. Няколко месеца не отидох на острова и се зарекох никога повече да не стъпя там. Сигурно и наркоманите се заричат никога повече да не посягат към дрогата, нали? И също като тях проявих липса на воля и се върнах към вредния навик. Сега разбираш ли защо те повиках да довършим работата върху завещанието ми и защо настоявах да приключим още тази вечер?
Уейланд смята, че съдията си е съчинил тази история, но като при повечето измислици тя се подчинява на известна логика. Лесно му е да я следва. Бичър е на деветдесет, лицето му вече не е червендалесто, а има пръстен цвят, той не крачи бодро и уверено, а тътри крака. Очевидно изпитва болка и е станал кожа и кости.
— Предполагам, че днес сте видели на дюната своето име — подхвърля.
Съдия Бичър се сепва, после се усмихва. Усмивката му е зловеща и тясното му бледо лице заприличва на ухилен череп.