Чуждо влияние
- Автор: Хатауей Джил
- Серия: Slide #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0960-2
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чуждо влияние». Краткое содержание книги:
— Силвия, трябва да ти кажа… нещо. Твой познат е станал жертва на злополука. Имаше репортаж по телевизията.
— Скоч — казвам.
Тя не трепва, няма вид ни най-малко да е изненадана, че зная за кого става въпрос, преди още да ми каже името.
— Точно така, миличка. Намерили са Скот Бекър в подножието на Лукаут Пойнт. Но е жив. И е в стабилно състояние. — Тя внимателно се вглежда в лицето ми, сякаш за да прецени реакцията ми на тази новина.
— Е, поне е жив — казвам.
Лидия кашля смутено.
— Знаеш ли, Мати ми разказа какво ти е сторил Скот миналата година. И Ми е ясно, че вероятно в момента чувствата ти са смесени. Искам да знаеш, че няма нищо лошо в това да не се чувстваш кой знае колко съкрушена от тази новина.
Ахвам.
— Мати ти е казала?
Не мога да повярвам. Разкрила е най-голямата ми тайна на жената, която бе ограбила майка ни, за да избяга от дома си преди двайсет години, жената, която — поне както изглежда — си играе със съзнанието ми, откакто е пристигнала. Как смее?
— Не съм искала да се нарани! — изкрещявам. — Махай се от стаята ми!
— Ще се справим, миличка, заедно. Наистина, всичко ще е наред.
— Махай се!
Лидия бавно се надига и тръгва към вратата. Там спира за миг и не успява да се сдържи да не добави:
— Не се тревожи, Силвия. Ще направя всичко възможно, за да ви защитя.
После си тръгва.
Опитвам се да схвана какво, по дяволите, иска да каже с това, но в този момент телефонът ми избръмчава. Ролинс. Пръстите ми се протягат, копнеят да натиснат зелената слушалка, но образът на Ана ме спира. Ролинс си има другиго.
Някой, който прилича на него.
С когото нещата са съвсем прости.
Не му трябва да слуша моите проблеми.
Когато бръмченето спира, взимам телефона и го изключвам.
Деветнайсета глава
На някакво странно място съм.
Тъмно е и вали дъжд, а навсякъде около мен се издигат надгробни камъни.
Гробище.
За миг решавам, че съм се плъзнала в някого, но когато поглеждам надолу, виждам собствения си оръфан лилав халат и пухкавите пантофи и ми става ясно, че отново някой е отвлякъл тялото ми.
Първата ми мисъл е, че Лидия пак си играе с мен, но се сещам, че ми върна учебника по астрономия. Но пък вероятно не й е било трудно да намери нещо друго с моя отпечатък.
Свеждам поглед към гроба пред мен и виждам името на мама, издълбано в камъка. Прокарвам треперещи пръсти по студения твърд гранит.
По бузите ми потичат сълзи, смесват се с дъждовните капки. Свличам се на земята и притискам лице в тревата. Да можеше да е тук. Щеше да знае какво да направи. Щеше да ми помогне да разплета бъркотията със Скоч и цялата загадка около леля Лидия.
— Мамо — прошепвам дрезгаво. Гласът ми се извисява по-силно, преминава в писък. — Мамо! — крещя срещу вятъра. Безполезен звук, безсмислен гняв срещу природните сили. — Мамо! Мамо!
Бурята набира сили. Светкавица пробожда небето, а секунда по-късно в ушите ми отеква гръм. Съвсем близо. Твърде близо. Дали не е знак? Дали тя не ме чува?
Насилвам се да се изправя, но вятърът ме поваля. Падам на земята. Калта се просмуква в дрехите ми и започвам да треперя. В продължение на няколко секунди не правя втори опит да се изправя, само плача.
И тогава ме обгръщат чифт силни ръце. Долавям познатия мирис на коженото яке на Ролинс. Топлината на тялото му прониква през подгизналия халат, през тениската и късите ми панталони. Гали косата ми и шепне, но шепотът му е сърдит, мъмри ме.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — пита ме строго.
— А ти какво правиш тук? — питам на свой ред.
— Прибирам се от студиото. И случайно се натъквам на някакво откачено момиче, което се разхожда по шосето по пижама. Дори не те познах веднага. Изкара ми акъла, Вий. Сигурно умираш от студ.
Той притиска тяло в моето, за да ме стопли.
И нещо се случва там, в гробището.
Обхваща ме смелост.
Скрита в якето на Ролинс, оставям пръстите си да изследват кътчета, които никога по-рано не съм докосвала. Мускулите на гърдите му, на гърба. Сгушвам глава в извивката на врата му и за миг застиваме така. Струва ми се съвсем в реда на нещата. Неговите ръце в косите ми, моите ръце, които се плъзгат по тялото му.