Чуждо влияние

— Чудим се дали момичето, което се е обадило от училището днес, е същото, с което Скоч се е видял снощи. Утре ще пратим наш служител да поразпита тук-там, възможно е синът ви да е споменал на някой приятел с кого ще излиза.

Майката на Скоч започва да кашля в една книжна салфетка. Виждам петно кръв.

— Не разбирам защо момичето не се е обадило още снощи. Само мисълта за момчето ми сам-самичко там…

Никога в живота си не съм изпитвала такова остро чувство на вина.

— Предполагам, че се страхува да не я хванат за употреба на алкохол. Открихме бутилка ром в колата на Скоч.

Бащата звучно изругава.

Майката отново се обажда и гласът й неочаквано се извисява:

— Как е възможно някой да се тревожи за глоба за алкохол, когато е заложен на карта животът на дете? Та той можеше да загине снощи.

Какво?

Я чакайте.

Нима Скоч е жив?

За миг ме залива облекчение. Но после в главата ми се завъртат евентуалните последствия. Ако Скоч е жив, дали е видял какво се е случило, преди да падне? А мен дали е видял?

— Съгласен съм, ситуацията е много странна. Но младите хора невинаги разсъждават разумно — отговаря полицай Тийън. — За щастие, лекарите са стигнали навреме. Доколкото разбирам, синът ви е в стабилно състояние.

— Да, но не и благодарение на онази кучка, която го е оставила там — процежда бащата на Скоч.

Майката се разплаква. Бащата се премества до нея и я хваща за ръката. После поглежда строго полицая.

— Струва ми се, че на жена ми й стига толкова. Имате ли нещо против да приключим с разговора?

Полицай Тийън май има много против това и отваря уста, но явно размисля в последния момент, защото я затваря.

— Разбира се. Ще се свържем с вас веднага щом открием нещо ново.

Двамата се изправят и стисват ръце. После полицаят отива до вратата, с вежливо кимване си отваря сам и излиза.

Бащата на Скоч се обляга назад до жена си, която се е свила надве и кашля мъчително в кърпичката. Отмества кичур коса от лицето й с нежност, на която не би ми хрумнало, че е способен.

— Всичко е наред, миличка. Всичко ще се оправи.

Някой чука на вратата ми. Поглеждам часовника и отбелязвам, че има още поне час, докато дойде време баща ми да се прибере. Въздъхвам тежко и отварям вратата, очаквайки да заваря Мати, готова за втори рунд.

Обаче не е тя.

А Лидия.

Изражението й е мрачно.

— Случило се е нещо — казва.

Не помръдвам. Мълча.

— Може би няма да е зле да седнеш.

Намествам се на леглото и придърпвам завивката върху раменете си. Лидия присяда на люлеещия се стол на мама. Привежда се напред и на лицето й се изписва съчувствие. Съчувствие и още нещо.