Чуждо влияние

Издутината върху дивана се размърдва. Той отваря едно око.

— Добре ли си, Вий? Искаш ли вода или нещо друго?

Приближавам се до дивана и коленича отстрани.

— Ролинс, не може ли да се върнеш в стаята, а? Моля те? Не мога да заспя.

Той сяда на дивана и се прозява.

— Разбира се. Не исках да се чувстваш неудобно.

— Знам — казвам и се усмихвам. — Ама с теб ще ми е много по-удобно.

Ролинс се изправя, както си е с одеялото върху раменете. Връщам се обратно в стаята и го изчаквам да влезе. После затварям вратата. Той понечва да разстели завивката си на пода, но аз го хващам за китката.

— Не. Искам да спиш с мен.

Той ме поглежда равно.

— Сигурна ли си?

Кимам.

Покатервам се първа в леглото, а той се настанява до мен. И макар да имам чувството, че го познавам по-добре от всеки друг на света, сега усещам колко малко зная за него всъщност. Какъв е бил животът му, преди да дойдат в Айова? Кой е баща му? Какво се е случило с майка му, та е прикована в инвалидна количка?

Облягам глава на рамото му и подхващам:

— Разкажи ми за майка си.

Той мълчи и се плаша, че може да съм прекалила. Отношенията на Ролинс с майка му са толкова сложни. А и знам, че не обича да говори за нея.

— Родила ме е, преди да навърши двайсет — казва накрая. — Не познавам баща си. Баба ми казваше, че бил наркоман и зарязал майка ми, като разбрал, че е бременна. Така че живеехме при баба и дядо. Мама работеше нощно време като санитарка, а когато тръгнах на училище, си намери работа в една фирма за телемаркетинг. Това беше преди катастрофата, разбира се.

Усещам, че тялото му се напряга.

Катастрофата.

— Прибирала се от работа с колелото. Не видяла колата, а и шофьорът не я видял. Така поне каза впоследствие. Говорел по телефона. Много беше зле. Мислех, че ще умре. Даже помня, че й държах ръката в болницата и ужасно се стараех да не покажа колко ме е страх. Бях на осем.

Пръстите му лежат отпуснати в моите. Разтривам ги лекичко, за да ги съживя.

— Дълго време баба и дядо се грижеха за нея. Къпеха я. Хранеха я. Но после баба почина, когато бях девети клас. Получи инфаркт. А дядо почина скоро след това, май не намираше смисъл да живее след нея. И останахме само аз и мама. Чичо ми е единственият ни друг роднина. Така че дойдохме тук… Останалото си го виждала.

Сещам се за онзи ден, когато се плъзнах в Ролинс, как чичо му се разкрещя да иде да изкъпе майка си. И колко нежно я съблече и изкъпа той. Как всяко движение нашепваше за истинска обич.

— Толкова съжалявам — прошепвам и отмятам кичур коса от очите му.

Той вдига рамене.

— Е, ти знаеш по-добре от всеки друг. Животът невинаги е справедлив.