Падналият Ангел

Много е просто. Ако спрат да купуват антики, томбароли ще престанат да ровят за тях.

- Съпругът ви има отличен вкус - отбеляза Киара.

- Той си има експертен съветник - отговори закачливо Вероника. - Но ние не сме допринесли за някои от тези придобивки. Предците на Карло са ги купили дълго преди приемането на закони, ограничаващи търговията с древни артефакти. Въпреки това, аз се опитвам да го убедя да дари поне част от колекцията си, за да може публиката най-сетне да я види. Боя се, че все още имам доста работа по този въпрос.

В края на коридора имаше широк двоен портал към огромна гостна, чиито стени бяха покрити с гоблени. Мебелите бяха величествени и елегантни, както и гостите, пръснати сред тях. Габриел очакваше скромна вечеря за шестима, но стаята бе изпълнена с не по-малко от двайсет души, сред които италианският министър на финансите, водещият на влиятелно телевизионно токшоу и една от най-популярните сопрани в страната. Донати се беше уединил в края на диван, тапициран с брокат. Облечен в двуреден църковен костюм, той споделяше добре отрепетирани клюки от Курията с две жени, окичени с бижута, които, изглежда, оставаха без дъх от всяка негова дума.

В другия край на стаята, заобиколен от проспериращи на вид бизнесмени, стоеше Карло Маркезе, широкоплещест мъж, очевидно звезда в училищния спортен отбор и издокаран като за снимка. Малките му очила без рамки придаваха на чертите му свещеническа сериозност и той жестикулираше замислено с ръка, която не бе въртяла никакъв друг инструмент освен писалка „Монблан“ или сребърна вилица. Приликата му с Донати беше поразителна. Сякаш Вероника, изгубила Луиджи заради Църквата, се беше сдобила с друга негова версия, но без свещеническата якичка и съвестта.

Когато Габриел и Киара влязоха в стаята, няколко глави се обърнаха в унисон и разговорът затихна за няколко секунди, след което бе подновен с приглушен шепот. Габриел прие две чаши „Просеко“1 от сервитьора в бяло сако и подаде едната на Киара. После се обърна и осъзна, че се взира в лицето на Карло.

- За мен е удоволствие най-накрая да се срещнем, господин Алон. - Едната ръка се здрависа с ръката на Габриел, а другата го стисна точно под лакътя. - Бях на площад „Св. Петър“, когато терористите атакуваха Ватикана. Никой от нас, които стояхме наблизо до Светия отец, няма да забрави какво направихте през онзи ден.

- Той пусна ръката на Габриел и се представи на Киара.

- Ще ми позволите ли да заема съпруга ви за момент? Имам малък проблем, който искам да обсъдя с него.

- Предполагам, че това зависи от естеството на проблема.

- Мога да ви уверя, че е от напълно артистично естество.

Без да дочака отговор, Карло Маркезе поведе Габриел нагоре по широката централна стълба до втория етаж на двореца. Пред тях се откри безкрайна галерия с родови съкровища: картини и гоблени, скулптури и часовници, всякакви антики. Карло играеше ролята на гид, забавяйки ход на всеки няколко крачки, за да посочи някой ценен експонат. Говореше с ерудицията на човек, който знае много за изкуството, но също и с нотка на неудобство, сякаш тези предмети бяха голямо бреме за него. Дори Габриел се изуми от наличието на толкова много произведения на изкуството на едно място; все едно да крачиш из хранилища, пълни с плячката от някоя отдавна отминала война. Той спря пред Канапето. Картината, лъчезарен пейзаж от площад „Сан Марко“, му се стори смътно позната. После Габриел се сети къде я е виждал преди. Няколко години по-рано картината беше открадната. Успешното й откриване, обявено с много фанфари от генерал Ферари, се смяташе за един от най-триумфалните успехи на Артистичния отдел.