Лазурна

— Личните ви шпиони — повтори Тиел. Очите му се премрежиха объркано, после започнаха да се изцъклят празно — толкова бързо, че тя се пресегна да го спре.

— Не, недей… — примоли се на избледняващите искрици разсъдък в погледа му. — Защо правиш така, Тиел? Нуждая се от помощта ти!

Тиел обаче се бе затворил в себе си, онемял и сякаш оглушал.

Все едно оставам в стаята с черупка, помисли си Битърблу. И се случва толкова ненадейно.

— Ще сляза долу да питам другите — каза тя.

Дрезгав глас се изтръгна нейде от дълбините му.

— Почакайте, кралице. Знам отговора. Може ли… да седна, кралице?

— Разбира се!

Той се отпусна тежко на стола. След миг проговори отново.

— Проблемът е амнистията, кралице. Пълната амнистия и невъзможността да докажем безспорно, че крадците са грабили по заповед на Лек, а не за себе си.

— Но нали помилването е основано именно на предположението, че Лек е истинската причина за престъпленията?

— Не, кралице. Обявихме амнистията, понеже признаваме невъзможността да разберем истината за каквото и да било.

Каква потискаща идея.

— Все пак е необходимо жертвите да бъдат обезщетени.

— Не мислите ли, кралице, че ако гражданите искаха обезщетения, щяха да ви кажат?

— Има ли начин?

— Всеки има право да напише писмо до Двора, кралице, а чиновниците четат всяко писмо.

— Но умеят ли да пишат?

Сега очите на Тиел, впити в лицето й, бяха будни и изпълнени със съвършено разбиране.

— След вчерашния спор, кралице, поисках обяснение от Ранмуд за статистиката относно грамотността. За съжаление той призна, че я е поукрасил. Има навик да допуска… оптимистични грешки в докладите си. — Тиел прочисти деликатно гърло. — Благодарение на въпросното качество е безценен агент на Двореца в града. Ала, разбира се, трябва да е откровен с нас. От сега нататък ще бъде. Инструктирах го ясно. И, да, кралице — добави решително съветникът, — достатъчно ваши поданици умеят да пишат. Виждате хартите. Твърдя, че ако искаха обезщетения, щяха да ви уведомят.

— Добре, Тиел, разбирам, но не съм доволна. Нетърпимо е да мисля колко много дължи Дворецът на поданиците си. Все ми е едно дали го искат от мен, или не. Не е справедливо да не им го дам.

Скръстил ръце, Тиел я погледна мълчаливо. Тя се почуди какво означава особената безнадеждност в очите му.

— Тиел, какво има? — попита го почти умолително. — Какво не е наред?

След миг той отговори тихо.

— Разбирам ви, кралице, и се радвам, че се обърнахте към мен. Надявам се винаги да обсъждате първо с мен такива въпроси. Ето какво препоръчвам — пишете на чичо си и го помолете за съвет. Когато дойде, ще обмислим как да постъпим.

Вярно беше, че Рор щеше да знае какво да направи и как най-добре да го направи. Съветът на Тиел не беше лош. Ала Рор щеше да я посети през януари, а сега бе едва септември.

Напишеше ли му писмо обаче, той сигурно щеше да й изпрати предложения, преди да пристигне.

Дъждът валеше приспивно, къпейки стъклените покриви и овалните каменни стени на кулата й. Тя се почуди как ли изглежда сега големият двор, където водата трополеше по стъкления таван, стичаше се по водоскоците и се събираше в голяма тръба, а тя се виеше по-надолу по стената и завършваше с преливник, който изплюваше потока в басейна на фонтана. В такива дни басейнът преливаше върху плочника на двора. Не се губеше никаква вода — струите се оттичаха в шахти към цистерни в подземията и тъмницата.