Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Тъкмо когато минаваше край касата, за да излезе на чист въздух, той се озова пред един образ, който не напускаше съзнанието му, докато беше в галерията — озова се пред влизащата Айрин. Не беше заминала, значи, и продължаваше да прави прощални посещения на това, което оставаше от оня приятел! Соумс потуши неволното трепване на своето подсъзнание, машиналната реакция на сетивата си, пред чара на тази някога обладавана от него жена, и я отмина, отвърнал глава. Но след като отмина, не можа да се сдържи и се обърна. Това беше, значи, предопределението… планът и стремежът на живота му, безумието и копнежът в него, единственото поражение, което бе преживял — всичко щеше да свърши, когато тя изчезне този път от погледа му. И такъв спомен дори има своята странна, мъчителна ценност. Обърнала се бе и Айрин. И неочаквано вдигна своята стегната в ръкавица ръка, устните й едва уловимо се усмихнаха, тъмните очи сякаш говореха. Сега беше ред на Соумс да не отвърне на усмивката и на прощалното помахване с ръка; той излезе на модната улица, разтреперан от глава до пети. Разбираше какво иска да му каже тя: „Сега, когато си отивам завинаги, далече от вас и вашия род — простете. И бъдете щастлив.“ Това значеше нейният жест; последен знак на ужасната действителност — по-силна от нравствеността, дълга и разума: отвращението й към този, който бе обладавал тялото й, но не бе докоснал никога душата или сърцето. Улучи го; да… много повече, отколкото ако не бе махнала маската от лицето си и не бе вдигнала ръка.
Три дни по-късно, в този бързо пожълтяващ октомври, Соумс отиде с такси до гробището Хайгейт и през бялата каменна гора стигна до гробницата на Форсайтови. Недалеч от кедъра, над катакомби и каламбури, висока, грозна, индивидуална, тя беше сякаш върхът на конкурентната система Той си припомни спора, когато Суидин бе настоявал да добавят върху фасадата герба с фазана. Предложението бе отхвърлено в полза на един венец от камък със студения надпис: „Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Тя беше в добро състояние. Всички следи от неотдавнашното погребение бяха премахнати и скромният сив камък тъмнееше успокоително на слънцето. Цялото семейство почиваше сега тук освен съпругата на Джолиън старши, която, по предварително споразумение, се бе върнала в гробницата на своето семейство в Съфолк; самият Джолиън старши беше в Робин Хил, а Сюзън Хеймън бе кремирана и никой не знаеше къде е. Соумс погледна със задоволство гробницата — масивна, неизискваща особени грижи; това беше важно, защото той добре съзнаваше, че никой няма да идва тук, когато и той си отиде; а наближаваше вече да се погрижи за своето бъдещо жилище. Можеше да има и двайсет години пред себе си, но човек никога не знае. Двайсет години без чичовци и лели, със съпруга, за която беше по-добре да не мисли, с дъщеря, напуснала бащиния дом! Настроението му навяваше скръб и размисли за миналото.
Разправяха, че това гробище е пълно с прочути имена, погребани с особен блясък. Освен това оттук се разкриваше прекрасна гледка към Лондон. Анет му бе дала веднъж да прочете някакъв разказ от оня французин Мопасан — някаква невероятно мрачна история, в която всички мъртъвци стават една нощ от гробовете си и благочестивите надписи се превръщат изведнъж в описание на техните грехове. Невероятна история! Той не познаваше французите, но за англичаните можеше да каже, че изобщо не са лоши, като се изключат зъбите и вкусът им, които бяха безспорно в окаяно състояние.
„Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Много хора бяха погребани оттогава тук… много английски съществувания бяха изтлели, превърнали се бяха в прах! Бръмченето на самолет под позлатените облаци го накараха да вдигне глава! Какъв чудовищен напредък през тия години! И всичко се връщаше тук… превърнато само в име и дата върху надгробен камък. И Соумс помисли със странна гордост, че нито той, нито семейството му бяха спомогнали с нещо за този трескав напредък. Почтени и солидни посредници, те вършеха достойно своето дело — да управляват и да владеят. „Високомерният Досет“ бе строил наистина в една ужасна епоха, а Джолиън бе рисувал в дни със съмнителен вкус, но, доколкото можеше да си припомни, никой друг Форсайт не бе осквернил ръцете си да създаде нещо — като се изключат Вал Дарти и неговият конезавод. Колекционери, адвокати, юристи, търговци, издатели, счетоводители, директори, комисионери при продажба на земя, дори войници — това бяха те! Държавата бе напреднала, така да се каже, въпреки тях. Те бяха забравяли, контролирали, защитавали и използвали този процес… И, като помислеше човек как „Високомерния Досет“ бе започнал почти от нищо, а преките му наследници притежаваха, според оценката на Градман, от милион до милион и половина, положението наистина не беше никак лошо! А все пак на Соумс се струваше понякога, че родът е изстрелял всичките си заряди и собственическият инстинкт отмира. Четвъртото поколение беше сякаш неспособно да печели; навлизаха в изкуството, в литературата, в земеделското стопанство, във войската; или просто живееха от наследеното… Липсваха им устрем и постоянство. Така и ще изчезнат като род, ако не вземат мерки.