Сага за Форсайтови

— Кажете, не опропасти ли тя и вашия живот?

Джун вдигна поглед към нея.

— Никой не може да опропасти живота ни, мила. Това е глупост. Много неща могат да се случат. Но ние ги надживяваме.

Тя вия с ужас, че девойката коленичи и скри лице в мантото й. Глухо ридание стигна до слуха на Джун.

— Недейте, успокойте се! — промълви тя. — Успокойте се!

Но острата брадичка на девойката се притисна по-плътно до коляното на Джун и още по-мъчително прозвуча риданието й.

Какво да се прави! Неизбежно беше. Ще й олекне след това. Тя гледаше красивата главица с подстригани коси; и цялото й разпилявано майчино чувство се съсредоточи и през крайчеца на пръстите й мина в съзнанието на девойката.

— Не унивайте, мила — започна отново тя. — Не можем да заповядваме на живота, но можем да се борим с него. Да се справяме с това, което дойде. Такъв беше и моят дял. И аз не можех да забравя като вас; и плаках, както вие плачете. Погледнете ме сега!

Фльор вдигна глава; риданието се смени изведнъж с кратък сподавен смях. Пред нея седеше наистина едно слабо, може би отчаяно уморено привидение, но очите му гледаха смело.

— Да — отвърна Фльор. — Простете ми. Ще го забравя, предполагам, ако излетя бързо и далеко.

Надигна се с усилие и отиде до умивалника.

Джун я наблюдаваше как заличава със студена вода следите от вълнението. Като се изключи съвсем леката руменина, която много й отиваше, нищо не бе останало от него, когато се изправи пред огледалото. Джун стана от леглото и взе възглавничка с карфици. Да сложи не на място две карфици — това беше единственият начин, по който можа да прояви съчувствието си.

— Целунете ме — каза тя, когато Фльор се приготви и тикна брадичка до топлата й буза.

— Трябва да изпуша една цигара — отвърна Фльор; — Не ме чакайте.

Джун я остави седнала на леглото, с цигара в уста и притворени очи.

Пред вратата на салона вия Соумс, обезпокоен сякаш от бавенето на дъщеря си. Кимна му рязко и продължи към по-долната площадка, където бе застанала братовчедка й Франси.

— Погледни! — каза Джун и посочи с брадичка Соумс. — Съдбоносна личност!

— Какво искаш да кажеш? — попита Франси. — Защо съдбоносна?

Джун не отговори.

— Няма да остана за изпращането — заяви тя. — Сбогом.

— Сбогом — повтори Франси и сивите й келтски очи светнаха насмешливо. Ах, тая стара семейна вражда! Каква романтика всъщност.

Пристъпвайки към подножието на стълбището, Соумс видя, че Джун си отива и въздъхна с облекчение. Защо не идваше Фльор? Ще закъснеят за влака. Този влак щеше да я отнесе далеко от него, но Соумс все пак се дразнеше от мисълта, че могат да го пропуснат. Тя се показа най-после, изтича по-стълбите в светлокафява рокля и черна кадифена шапчица. Мина край него и влезе в салона. Видя я, че целуна майка си, леля си, съпругата на Вал, Имоджин, после излезе, както винаги, пъргава и прекрасна. Как ще се отнесе тя в последните минути на своето моминство? Не можеше да се надява на много нещо!

Устните й притиснаха бузата му.

— Татенце! — прошепна тя и изчезна.

„Татенце!“ От години не го бе наричала така. Той въздъхна дълбоко и тръгна полека по стълбите. Оставаше да минат и през оная глупост с конфетите, и така нататък. Би желал да улови още веднъж усмивката й, когато тя се наведе през вратичката на колата, при все че, ако не внимават биха могли да я ударят със запратена обувка341. Гласът на младия Монт прозвуча нетърпеливо до ухото му:

— Довиждане, сър и благодаря. Ужасно съм щастлив.

— Довиждане — отвърна Соумс. — Гледайте да не пропуснете влака.

Остана на третото стъпало отдолу, откъдето можеше да вижда над главите на другите… над глупавите шапки и глави. Влязоха вече в колата; конфетите започнаха да се сипят, обувката полетя. Някаква вълна прелетя в гърдите на Соумс и… той нищо не разбра… нищо не видя!