Прах от мечти

— Шейките са у дома, а в същото време са по-изгубени от всякога. Прости ли им Майката Тъма? Ще им даде ли своя град? Ще им дари ли наследството на Тайст Андий?

— Значи все пак идването ти тук има някаква цел, Санд.

Тя се вгледа в очите му. Състраданието му я уязви.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да убедиш Майката Тъма да направи всичко това. За шейките.

„О, съпруже. Аз бях заложница. А след това… а след това изгубих и това.“

— Майката Тъма няма време за такива като мен.

— Кажи ми, какъв е смисълът на това да си заложница?

Беше уловил мислите й. Тя извърна глава и се загледа в затлачената с отломки река, влачеща се под моста. „Тъмни води…“

— Първите Фамилии влязоха в раздор. Властта беше капризна вълна. Ние бяхме монетите, които си разменяха. Докато не бяхме изразходени, докато… — „Оставахме неопетнени…“ — оставахме каквито сме, в битките нямаше много кръв. Превърнахме се в разменната монета на властта. — „Но боговете не чувстват. Златото не мечтае. Златото не копнее за мъжка ръка, стягаща се около него. Можеш да ни спечелиш, можеш да ни загубиш, но не можеш да ни изядеш. Можеш да ни скриеш. Можеш да ни излъскаш до блясък и да ни окачиш на верижка на шията си. Можеш да ни заровиш, можеш дори да всечеш образа си в нас, но в следващия сезон на огън всичко ще изчезне.“

„Не можеш да ни изядеш и не можеш да ни начукаш. Да, това не можеш.“

— Санд?

— Какво?

— Заложниците убиваха ли ги?

Тя поклати глава.

— Чак накрая. Когато всичко… се разпадна. Достатъчно е да се наруши само едно правило — заговори тя с помръкнал от спомените ум. — Един закон. Нарушение, което никой след това не отчита. Щом се случи това, щом стъписването отмине, всеки закон рухва. Всяко правило за поведение, всякакво приличие, всичко изчезва. Тогава хрътките у всеки един от нас се развихрят на воля. В този момент, Уидал… — Вгледа се в очите му, неотстъпчива пред тъгата, която виждаше в тях, — всички ние показваме истинската си същност. Ние сме не зверове — нещо много по-лошо сме. Там, дълбоко в себе си. Виждаш го: пустотата в очите им, докато се вършат от ужасни по-ужасни неща, и никой не чувства — никой не чувства нищо.

Той я прегърна и я притисна до себе си. Тя цялата трепереше. Отпусна глава на рамото му и продължи приглушено:

— Беше се отрекла от нас и така трябваше да си остане. Ще й кажа… иди си… не бяхме достойни тогава, не сме и сега. Ще кажа на теб… на нея…

— Санд…

— Не, ще я помоля. Отвърни се. Моля те, моя любов, отвърни се.

— Санд. Шейките…

Мостът под тях сякаш се разлюля. Тя се вкопчи в него.

— Шейките, любов моя. Намериха ни.

Сандалат стисна очи.

„Знам. Знам.“