Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„О, и да гледаш как се мъча да го преживея — пред всичките ми воини? Ще умрат и без вражеските пики и мечове! От смях.“
— Да не си ме пипнала! — изръмжа той.
— Ха-ха-ха!
Без да губят време, половината колансийци се изсипаха от пътя и се строиха срещу перишите на полето. Събраха щитовете в стена, извадиха мечовете и настъпиха бавно; останалите на пътя войници тръгнаха в стъпка с тях.
Синдекан стоеше един ред зад фронтовата линия. Колкото и да му се искаше да е с приятелите си резачи между сградите, сега командваше и мястото му бе тук, с братята и сестрите му.
Все още бяха задъхани и краката им се огъваха — познаваше признаците на мускулно изтощение, а не бе имало време да се възстановят напълно. „Много лошо.“
Колансийците се приближиха на шейсет крачки и се понесоха в щурм.
Гилимада отново изостана до Спакс.
— Почна бой!
— Гуглата да те вземе, жено — може да сме бавни, но не сме глухи!
— Ще се включим ли оттук?
— Не и ако не държиш да се биеш нагоре по проклетия склон! Ще заобиколим, ще излезем зад перишите и след това настъпваме.
— Но аз искам да убия смесената кръв!
— Може и да извадиш късмет…
— Не! Искам да го убия веднага! Важно е!
— Чудесно! Можеш да поведеш контраатака, щом стигнем горе, така става ли?
Гилимада се усмихна широко, зъбите й бяха равни и бели като сняг.
— И ще посечем всяко дърво, което видим!
Той изгледа гърба й навъсено, когато отново затича напред. Сърцето му бе готово да се пръсне и Спакс се запита дали наистина няма да го направи в мига, в който стъпеше горе за бой — внезапно стягане в гърдите или каквото става там, когато проклетото сърце спре. Беше сигурен, че ще боли. Навярно много.
Погледна нагоре по склона отляво и видя вдигащата се прах, а в нея — блясъка на копия и мечове. Напред теблорите се развикаха… Спакс присви очи и видя тела, хлъзгащи се надолу по склона, махащи ръце и крака, изтървани оръжия.
— Подмини! Подмини ги!
Воините му натискаха зад него. Спакс изръмжа:
— Заобиколете ме тогава, проклети да сте всички! Ще ви догоня!
Изсипаха се от двете му страни с дрънчене на броня и извадени оръжия.
„Скъпите ми глупаци, всички.“
Още четиридесет задъхани крачки, още десет, още пет, а след това пак погледна нагоре и видя как баргастите му се катерят след теблорите, нагоре по ската на долината. А над тях перишите отстъпваха, завъртаха се да избегнат ударите, падаха и се търкаляха надолу сред катерещите се воини.
„Боговете да ни прокълнат всички!“
— Нагоре! Давай нагоре!
Видя, че теблорите стигнаха билото, видя как се хвърлиха напред и се скриха от погледа му, размахали оръжия. А после, след тях — първите гилки, с посивялата от прах броня, белите им лица набраздени от вадичките мръсна пот.
Спакс стигна до подножието и започна да се катери. Краката му бяха изтръпнали. Ожулените глезени и пети заръмжаха от болка. Изкашля прах. Един падащ труп за малко да го събори — периш, половината му лице отсечено. Продължи да се катери.
„Няма ли край тоя проклет склон?“
А след това една ръка се пресегна надолу, хвана го за китката и го изтегли на равното.
Намираха се между стопански сгради и колансийците бяха отвсякъде, изсипваха се от пътя и изтласкваха огъващите се редици на перишите назад към ръба на долината.
От пръв поглед разбра, че Сивите шлемове са обкръжени по фланговете и макар да продължаваха да се бият с ярост, достойна за боговете им, загиваха с десетки. Гилките бяха ударили в гъстата гмеж, но колансийците натискаха и бяха обкръжили защитниците напълно — единственият възможен изход оставаше склонът на долината.
Мрачна ярост го обзе, докато залиташе напред. „Провалихме се, Огнекоса. Дано всички блатни богове изгният в тресавището на Гуглата! Трябваше да тръгнем по-рано — трябваше да тръгнем с перишите!“
Теблорите бяха оформили плътно каре и пробиваха през бойния ред на врага, но не бяха достатъчно.
Спакс видя на пътя внушителни части колансийка войска — настъпваха безпрепятствено на изток, без да обръщат внимание на яростния последен отпор вдясно от тях.
„Дори не ги забавихме.“
— Оттегляй се! Баргасти! Периши! Теблор! Отстъпвай — надолу по склона! Назад по склона!
Докато гледаше залитащите назад воини и бойци, докато гледаше как се обръщат и се спускат от билото, сърцето му изстина. „Геслер, внимавай с фланга си. Не можахме да ги задържим. Просто не можахме.“
Напорът на отстъпващите воини, окървавени и отчаяни, го понесе и всички се запързаляха надолу по склона. „Целият този път — за това? Можехме да направим повече.“ Но знаеше, че всякакъв отпор щеше да е обречен — колансийците просто бяха твърде много и се сражаваха с демонска ярост.