Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
Старецът промърмори, премлясна с уста, но продължи все така да хърка.
Без да се бави, момичето прекоси двора, загреба с черпак вода от една делва, оставена до стената и я изсипа върху главата на спящия.
– Мария! Махай се от тук развратнице! – извика стреснатият слуга, тръскайки главата си и се заклатушка към къщата, ругаейки.
– Какво ме гледаш?! – предизвикателно се обърна слугинята към Корсис. – Ти си виновен старецът да се напие! Само си търси повод. Господарката няколко пъти вече го е предупредила да внимава с виното. Не може да устои на пълна кана. Сега като го няма господарят ще го изгони като нищо! От край време не може да го понася. Не че той я обича особено, де.
– Виновен съм, признавам си! – каза Корсис с усмивка и разпери ръце срещу красивото момиче. – Не съм имал намерение да го напивам. Той сам донесе виното и чашите и седна да си поговорим. Чакам господаря ми – писаря на княза – Климент. Той разследва убийството на боритаркана Гостун и заместника му Чака.
– Чака е бил убит, така ли? Казаха ни, че сам е сложил край на живота си. Обесил се на собствения си колан – момичето седна на пейката и уж случайно се бутна в Корсис, който усети колко приятно ухае косата ѝ. Трябваше да внимава с тази прислужница. Много бързо бе съобразила какво означават думите му за Чака. И прекалено го разсейваше с думите и вида си.
- Познаваше ли го? – внезапно помощникът на писаря бе осенен от вдъхновения. Чака бе минавал за женкар и едва ли би изпуснал дивеч като Мария, а вероятно често бе идвал в къщата на Гостун. - Трябва да си го познавала!
Прислужницата се изчерви, след което предизвикателно изправи глава.
– Познавах го, да! Носеше ми вино и сладки, няколко пъти ме води на забави, правеше ми дребни подаръци. Беше ми обещал да ми купи нова рокля. Всичко беше чудесно преди тази... – момичето млъкна, стрелвайки с поглед къщата.
– Преди коя? – настоя Корсис.
– Не е твоя работа! – сопна се Мария. – И не ме занимавай с приказките си! Имам си достатъчно работа!
Прислужницата скочи сърдито от пейката и с бързи крачки се отправи към къщата.
Корсис остана, загледан в гърба на отдалечаващото се момиче. Какво бе искала да каже Мария? Че Чака е бил любовник на Евдокия и затова я е изоставил? Не бе ли намекнал нещо подобно и старият слуга? Не беше ли казал, че предишната му господарка, за разлика от сегашната била вярна съпруга.
Какво всъщност ставаше в тази къща?
Корсис погледна към слънцето. Какво трябваше да направи? Да остане да чака или да потърси господаря си и да му каже какво е научил? Нямаше защо да стои тук. Бе научил достатъчно. Корсис отвори вратата и излезе на улицата.
Трябваше да намери писаря.
Климент си купи питка с месо и лук и я изяде докато вървеше. Беше уморен, разочарован и искаше колкото може по-бързо да приключи с вдовицата на Гостун. Вече съжаляваше, че прати там Корсис, а не остави работата за другия ден.
Бе започнало да притъмнява, черни облаци затуляха небето, лъчите на весело греещото до скоро слънце с мъка си проправяха път през тях.
"Само дано не завали! Както съм облечен, целият ще подгизна" – помисли си писарят и зиморничаво се огледа. Погледът му бе привлечен от дребен мъж, който се опита да се скрие, когато очите им се срещнаха за миг.
"Следят ли ме?" – Климент изтръпна. Бе забравил колко уязвим е всъщност и колко много врагове си е създал напоследък. Особено опасни бяха тези, които го обвиняваха в разкриването на заговора срещу Борис и покръстването. Дали не бяха решили, че сега, когато князът е далеч, часът им за отмъщение е ударил? Едно бързо мушване в тълпата и всичко щеше да приключи!
Климент стисна меча си и спря пред сергията на търговец на месо, който веднага скокна да хвали стоката си и внимателно се огледа. Нямаше никакво съмнение – дребничкият черен мъж, който забеляза по-рано, се бе облегнал на стената малко по-надолу по улицата, правейки се, че скучае.
"Дали да не извикам някой патрул. Или просто да избягам?" – каза си писарят и се огледа. Имаше късмет. От близкия ъгъл се зададе вечерната стража – трима войници, въоръжени с дълги копия и леки плетени ризници. Климент въздъхна. Сега щеше да е в безопасност.
Писарят махна с ръка на разочарования търговец, че няма да купи нищо, обърна се и внезапно променяйки решението си, се втурна назад по улицата. Вместо да вика войниците на помощ, сам щеше да разбере какво става.