Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
– Господарю, внимавай! – Корсис рязко дръпна Климент за лакета, изтръгвайки го от унеса му, секунда преди да попадне под колелата на натоварена с бъчви волска каруца.
– Гледайте къде ходите, идиоти! Кой ще плаща виното, ако се разлее?! – развика се водещият животните колар, шибна животните си с тънка пръчка и продължи ругаейки.
Шумотевицата заля писаря като вълна. Тук улиците бяха претъпкани с хора, които се караха, викаха и блъскаха, пазаряха и надлъгваха. Всеки искаше да продаде стоката си колкото се може по-изгодно, недоволни клиенти се оплакваха на висок глас, разменяха се удари. Стражите с мъка си проправяха път, опитвайки се да въдворят някакъв ред, но усилията им оставаха напразни.
Климент се провря между група търговци, които с викове разтоварваха конете си, отблъсна един просяк, навиращ в лицето му фалшивите си рани, твърдейки че са получени в обсадата на Солун и влезе в близката страноприемница. Не бе слагал и залък в устата си от сутринта, а не се знаеше, кога ще има време да се нахрани.
Кръчмата бе претъпкана, но за писаря и помощника му се намери малка маса в дъното на шумното помещение. Сервираха им печено с билки, хляб, сирене, маслини и кана с разредено вино.
Макар че беше гладен, Климент ядеше, без да усеща вкуса на храната. Не съжаляваше, че скастри Винех и го накара да се погрижи за Аврора. Чигатът трябваше да се отнася по-добре с пленницата, а и войниците му наистина се бяха държали безочливо.
Писарят се усмихна, докато си наливаше от каната. И той бе започнал да нарича момичето Аврора. Трябваше да признае – името ѝ отива. Може би далеч от затвора, непознатата щеше да се успокои и с нея да се говори по-лесно. Климент бе сигурен, че някъде вече бе чувал език, подобен на този, който говори Аврора. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети къде.
Климент остави вилицата и побутна чинията си. Не му се ядеше повече.
Момичето можеше да почака. Това, което бе казал Винех, бе по-важно. Някой се бе опитвал да убие Чака и преди. На там трябваше да насочи усилията си. Може би щеше да има повече успех с някое от старите нападения, което да му даде ключа към станалото след това.
Писарят подхвърли няколко медни монети на притичалия кръчмар, изпрати Корсис да предупреди вдовицата на Гостун, че ще я навести, а самият той тръгна из града да разпитва за предишните нападения над Чака.
Цял следобед обикаля приятелите и подчинените на убития. Някои от тях знаеха за нападенията, други бяха чували неясни слухове, трети нямаха и представа за какво става дума. Никой не можа да му каже повече от Винех. Всички бяха изумени от смъртта на военния и признаваха, че е имал слабост към жените, но нямаха представа кой би могъл да го е заплашвал или опитвал да го убие.
В края на деня, уморен и разочарован, писарят трябваше да признае, че усилията му са били напразни. Нямаше смисъл да упорства повече. Каквото и да се бе случило, щеше да се наложи, да го открие по друг начин.
Корсис лесно намери къщата на Гостун. Боритарканът бе живял в масивна каменна къща, с остъклени прозорци с капаци, красив покрив, застлан с червени плочи и висока ограда.
Помощникът на писаря дълго тропа с медното чукало по дебелата дъбова порта, преди да му отворят. На прага застана побелял старец със зачервен нос и сълзливи очи. Слугата, който се клатушкаше в рамката на вратата, дълго не искаше да го пусне да влезе. Отначало младежът мислеше, че старецът едва се крепи на краката си от слабост, но бързо установи, че немощта му се дължи на погълнатото вино, чийто изпарения обгръщаха вратаря като пелена.
Най-накрая, слугата пусна Корсис, а самият той отиде да докладва на господарката си за предстоящото посещение. Сеп, както се качваше старецът, настани Корсис на дървена пейка в дъното на двора под плетена лозница и му предложи кана евтино вино. Прислужникът измъкна от някъде две очукани тенекиени чаши и седна да му прави компания.
Сеп беше приказлив като врабче. След като набързо изпи виното в чашата си и я напълни отново, той започна да разказва истории за Гостун, когото боготвореше и който познаваше от малко момче.
Старецът подробно описа походите на господаря му с хан Пресиян, за това как Гостун се бе отличил в битките и как на няколко пъти спасил лично владетеля от смърт.
– Старият хан много го ценеше. Борис също – каза Сеп и се оригна. – Знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Беше много добър с меча! Често тренираше на двора или в някоя от казармите. Можеше да победи всеки в битка...