Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
– Затова ли Чака го уби? – подразни го Корсис.
Сеп се разтрепери и разля част от виното в чашата си.
– Не ми говори за този мръсник и женкар! Той е победил господаря с измама! Сигурен съм! Никога не би могъл да го надвие по друг начин!
– Каква измама? – присмя му се помощникът на писаря. – Било е честен двубой пред очите на всички. Мъж срещу мъж, меч срещу меч. А Гостун се е оставил да го заколят като прасе!
Слугата се разтрепери още по-силно, но не каза нищо, наля си вино и го изпи на един дъх, след което продължи с разказите за славното минало. От тях Корсис научи, че за добрата си служба Гостун бил назначен за боритаркан отначало в малки, а после и в по-големи градове. Справял се отлично и бързо се издигал.
– Беше управител на Филипополис – гордо обяви слугата. – Живяхме там четири или пет години. Градът е хубав и стар. Улиците са широки, повечето павирани. Някой са прокарани лично от Филип Македонски. Нали се сещаш – Сеп намигна пиянски. – бащата на Александър Велики! Има амфитеатри, хиподрум, а кръчмите... – слугата примижа – кръчмите са малки и чисти, а виното евтино. Само жителите му са малко надменни.
Последва дълга тирада за това колко успешно Гостун е управлявал Филипополис, колко добър наместник е бил и как градът е разцъфнал под неговата власт. Но на края всичко завършило печално. Гостун излязъл да инспектира стените на града заедно с жена си и дъщеря си. Малката им група била нападната от разбойници.
– Никога няма да забравя онзи проклет четвъртък – очите на слугата отново се насълзиха. – Небето бе черно, с ниски облаци, духаше студен вятър. Казах на господаря, да не излиза извън стените. Но не ме послуша. Излезнахме на оглед. Евдокия препускаше напред, смееше се и искаше да се състезава с войниците от охраната. После ни нападнаха. Удариха ни точно до реката – каза Сеп и Корсис си припомни, че съвсем скоро князът бе избил враговете си на същото място.
В последвалата битка малката дъщерята на Гостун, Ава била отвлечена, а жена му Косара убита.
– Ако не беше господарят, всички щяха да ни изколят! Би се като лъв, но не успя да спаси най-близките си – слугата изтри очите си с юмрук, оставяйки мръсна следа през лицето си и си сипа още вино. – Щеше да убие и предводителя им, но железният му шлем го спаси. Все пак успя да го посече през врата, но мръсникът избяга!
– Значи преди Евдокия, боритарканът е имал друга жена? – полюбопитства Корсис. – Не знаех.
– Разбира се, че имаше! – тросна му се Сеп, който вече едва държеше главата си изправена. – Господарката Косара беше къде, къде повече... – слугата не довърши, а само изпръхтя. – От стар род, възпитана, вярна и винаги готова да защити съпруга си! Обличаше се като истинска принцеса. А златото и среброто ѝ стояха толкова добре! Като на истинска благородница, каквато си и беше. Предполагам за това я убиха. Разбойниците се хвърлиха първо към нея, за да вземат накитите ѝ. Докато разберем, че ни нападат и тя вече лежеше на земята в локва кръв.
– Ами сегашната му жена Евдокия?
Слугата се огледа преди да отговори, шепнейки.
– Евдокия беше прислужница на Косара. Помагаше на господарката да ръководи домакинството. Говореха си, шиеха и си правеха компания, когато Гостун го нямаше в къщи, а той често отсъстваше. След смъртта на жена си той беше съкрушен. Много я обичаше. И нея, и малката Ава. А изведнъж му отнеха и двете. Имаше нужда от утеха и разбиране. От някой, който да го успокои и приласкае. А наоколо бе само Евдокия, която не се посрами да предаде мъртвата си господарка. Знаеш как става...
Корсис кимна с глава. Наистина знаеше как става. Направо си го представяше – застаряващият, но богат и влиятелен боил, току що загубил дъщеря си и жена си и младата, напориста и красива компаньонка на мъртвата му съпруга. Отначало са си говорили за нея, припомняли са си миналото и са се утешавали един друг, а след това...
Корсис бе виждал Евдокия. Гостун трудно би устоял на прелестите ѝ, особено както е бил разстроен и самотен. Боритарканът лесно бе паднал в мрежите на прислужницата на жена си. Но какво лошо имаше в това?
Слугата продължи да бърбори и пие, като езикът му все повече и повече се оплиташе. Накрая Сеп просто се облегна на стола си и тихо захърка.
Корсис се зачуди какво да прави. Дали не трябваше да събуди стареца и да го разпита по-подробно?
– Сеп! Сееееп! Къде си, дъртофелнико? – млада жена с налети форми и съблазнителна усмивка слизаше по стълбите. – Пак се е напил, нали? – попита тя, приближи до пейката, на която седеше Корсис и го изгледа кокетно. След което сграбчи рамото на спящия и го разтърси грубо, като едновременно с това започна да тресе главата му. – Ставай пияницо! Господарката те вика!