Не пречете на палача

— Да вървим! — заяви решително.

На паркинга пред аерогарата намери колата, която лично бе оставила преди няколко дни. За нейно щастие, напоследък времето тук бе било сравнително меко и не бе нанесло никакви поражения на двигателя. Успя да го запали без особени мъки.

Пътуваха в пълно мълчание. В съзнанието на Настя се прокрадна неприятната мисъл, че бе използвана като пешка в нечия игра. Тя тъй и не бе успяла да си изясни кой е Павел Сауляк, а също така — кой и защо го преследваше. Впрочем, такава задача не й бе възложена, а сигурно генерал Минаев прекрасно знаеше това и без нейна помощ.

В три часа след полунощ шосето, свързващо летището с града, беше безлюдно. След контролния пост на пътната милиция Настя трябваше да премине покрай автобусната спирка, а на около триста метра от спирката трябваше да ги чака кола. Така и стана. Забелязвайки мерцедеса със светещи габарити, Настя намали скоростта, бавно се приближи и спря плътно до него. От тъмнината се появи някакъв мъж и отвори вратата на нейната кола откъм мястото на Сауляк.

— Излизайте, Павел Дмитриевич — нареди му той.

Сауляк дори не се помръдна.

— Настя? — рече тихо.

Това бе вторият път, когато се обръщаше към нея по име.

— Да?

— Благодаря ви.

— Няма защо.

— Не забравяйте какво ви казах. Довиждане.

— Довиждане, Павел.

Той излезе от колата, старателно затвори вратата и се отправи към мерцедеса, но след няколко крачки внезапно се спря. На Настя й се стори, че иска да й каже още нещо. Бързо отвори и изскочи навън. Деляха ги някакви си два-три метра. В тъмнината не се виждаше изражението на лицето му, но тя бе сигурна, че я гледаше в очите. И отново я заля горещата вълна, и отново се почувства мека и податлива като разтопен восък.

Сауляк леко й кимна, след това рязко се обърна и се мушна в мерцедеса. Двигателят изрева, автомобилът бързо набра скорост и скоро се скри зад завоя.

Настя седна зад волана, но не можа да намери сили в себе си, за да потегли. Чувстваше се абсолютно изцедена.