Не пречете на палача

— Пашка пристигна. Чао, момчета. Беше ми гот да се запознаем.

Павел изглеждаше ужасно. Стори й се дори, че се движи с неимоверни

усилия.

— Хей, толкова ли е лоша работата? — попита го разтревожена.

Той кимна мълчаливо.

— Тръгваме ли си?

— Да, май така ще е най-добре.

Не си направиха труда да се върнат на своята маса. Взеха дрехите си от закачалката, облякоха се и излязоха на улицата.

— Можем ли да си вземем такси? — попита Сауляк с отпаднал глас.

— Разбира се. Те няма да ни преследват. Дори ще се постараят да се държат далеч от нас.

Настя отиде в края на тротоара и вдигна ръка. След минута пред тях спря едно такси.

— На аерогарата — наведе се тя към спуснатото странично стъкло.

— Колко давате?

— Колкото кажеш. Не съм оттук и не ви зная тарифите.

— Петдесет гущера.

— Дадено.

Настя седна до шофьора, а Сауляк се настани на задната седалка. Изминаха целия път в мълчание. Също така мълчаливо излязоха от таксито, влязоха в хотела и се качиха на своя етаж.

И чак когато останаха сами в стаята, Настя се разфуча.

— Може би е време да се сложи край на тия детски игрички?! — яростно процеди, гледайки как Павел се опитва с вдървени пръсти да смъкне ципа на якето си. — Какво става с вас, Павел Дмитриевич? Аз трябва да ви доведа до Москва, а вие като нищо можете да предадете Богу дух направо в ръцете ми. Защо не искате да ми кажете от какво боледувате и как да ви помогна, ако ви стане още по-лошо?

Погледът му отново я отбягваше. Той така и не я бе погледнал в очите даже в минутите, когато бе разговарял с нея напълно дружелюбно.

Най-накрая Сауляк успя да се справи с ципа, съблече се и без да обели дума, легна на кревата.

— Или незабавно ще ми кажете каква е работата, или викам линейка.

Никак не ме блазни перспективата да докарам в Москва студения ви труп.

— Не се безпокойте — тихо рече той със затворени очи. — Нищо няма да ми стане. Скоро всичко ще отмине. Вече нищо не ме боли.

— А какво ви болеше?

— Нищо. Казах ви да не се тревожите. Обещавам ви, че всичко ще бъде нормално.

— Не ми се вярва много — отвърна по-спокойно Настя. — Наистина ли ви е по-добре? Да не ме лъжете?

— Не ви лъжа.

Беше вече късно, време бе за сън, но кой знае защо, й се струваше, че още щом угасеше лампите, с Павел непременно щеше да се случи нещо. Изхлузи ботушите си, съблече пуловера и се мушна под одеялото по джинси и тениска.

— Защо не угасихте? — попита той.

— За да ви виждам. Така няма да пропусна момента, когато ви прилошее съвсем.

— Няма да ми прилошее, нали ви казах. Изключете осветлението и заспивайте. Трябва да си починете.

— Много съм трогната от вашата загриженост — промърмори Настя и се зави до брадичката.

— Загасете лампите. Моля ви — тихо рече Павел.

В тона му имаше нещо, което я накара послушно да стане от леглото и да завърти електрическия ключ. Сега стаята се осветяваше само от светлината на уличните лампи и от прожекторите на летището. „Опитай се да заспиш тук — с раздразнение си помисли Настя. — Самолетите реват над самата ми глава, а на съседния креват има тежко болен човек. Обстановката не е най-подходящата за здравословен отдих.“