В капана на времето [bg]

— Какво стъпка? — попитах, отпивайки внимателно. — Няма паяци, нали?

Джейми поклати глава, докато закопчаваше колана на килта си.

— А, не. — Кимна към масата. — Само един плъх. Търси хляба май.

Погледнах надолу и видях безжизнена сива купчинка, на муцуната блестеше малка перличка кръв. Скочих от леглото по навреме.

— Всичко е наред — казах немощно малко по-късно. — Нямаше какво да повърна.

— Изплакни си устата, сасенак, но не преглъщай. — Джейми ми подаде чашата и избърса устата ми с кърпа, сякаш бях малко мърляво дете, после ме вдигна и ме положи внимателно на леглото. Смръщи се притеснен над мен.

— По-добре да остана тук. Ще изпратя писмо.

— Не, не, добре съм. — И наистина бях. Колкото и да се борех с гаденето сутрин, не успявах да задържа нищо в стомаха си. Но повърнех ли, се оправях напълно. Ако не се брои горчивината в устата и леката болка в коремните мускули, се чувствах съвсем нормално. Отхвърлих завивките и станах, за да го демонстрирам. — Ето, виждаш ли. Добре съм. А ти трябва да тръгваш; не карай братовчед си да чака.

Наистина вече се чувствах по-добре въпреки студа, който нахлуваше под вратата и под нощницата ми. Джейми още се колебаеше, не искаше да ме остави сама и аз го прегърнах силно, за да го успокоя, а и защото беше великолепно топъл.

— Бррр. Как успяваш да останеш толкова топъл само по килт?

— Имам и риза — възрази той с усмивка.

Притискахме се един към друг и се наслаждавахме на топлината си в студа на ранната френска утрин. В коридора се чу шум — слугинята идваше с подпалките.

Джейми се размърда до мен. През зимата се пътуваше трудно и ни отне цяла седмица да стигнем от абатството до Хавър. И покрай късните замръквания в мрачни ханове, мокри, мръсни и треперещи от умора и студ, и все по-силните пристъпи на гадене сутрин, почти не се бяхме докосвали от последната нощ в абатството.

— Искаш ли да легнем? — попитах тихо.

Той се поколеба. Силата на желанието му беше очевидна през плата на килта, а ръцете му сгряваха студената ми плът, но той не направи нищо.

— Ами…

— Искаш го, нали? — Плъзнах студена ръка под килта му, за да се уверя.

— Ох! Да… Искам. — Имах солидно доказателство за думите му. Той изстена тихо и хвана ръката ми между краката си. — Господи, сасенак, не го прави, не мога да откъсна ръце от теб.

Прегърна ме и притисна лицето ми към бялата си риза, която миришеше на колата, с която переше брат Алфонс в абатството.

— И защо да го правиш? — попитах приглушено. — Можеш да отделиш малко време, нали? Пристанището не е далеч.

— Не е заради това — отвърна той и погали бунтуващата ми се коса.

— О, да не би да съм дебела? — Всъщност коремът ми беше още плосък и бях отслабнала заради повръщането. — Или…?