Каменният кръг [bg]

Джейми видя как водачът им вдига ръка и вика нещо. Явно се беше досетил, че Фъргъс може да е само примамка, която се опитва да ги вкара в засада. Но Фъргъс също крещеше и войниците явно знаеха достатъчно уличен френски, за да разберат думите му, защото макар неколцина да спряха при заповедта на водача, четирима други се втурнаха презглава към подскачащото момче.

Чу се боричкане и още викове, когато Фъргъс отскочи, гърчейки се като змиорка между войниците. Заради суматохата и воя на вятъра Джейми не чу свистенето на измъкнатата от ножницата сабя, но въпреки това го почувства, сякаш нейният звън бе първият предвестник на бедствие. Тя сякаш звънтеше в ушите му всеки път, когато си спомняше тази сцена — а той я помни много дълго.

Вероятно нещо в настроението на войниците, раздразнението им, някак стигна до него в пещерата. Вероятно бе усещането за прокоба, което не го напускаше от Калоден насам, сякаш всичко около него бе опетнено; застрашено само защото е той наблизо. Без значение дали чу звъна на сабята или не, но тялото му се напрегна за скок, преди да види сребристата арка на острието във въздуха.

То се движеше почти лениво, достатъчно бавно, за да може мозъкът му да го проследи, да се досети за целта му и да изкрещи безмълвно „не!“. Със сигурност се движеше достатъчно бавно, за да може той да се втурне към мъжете, да сграбчи ръката, която държеше сабята, да изтръгне смъртоносното острие от нея и да го хвърли на земята.

Съзнателната част от ума му му казваше, че това са глупости и дори сковаваше ръцете му около гранитната издатина, приковаваше го, за да не се поддаде на завладяващия импулс да се надигне и да хукне напред.