Така го правят в Чикаго [bg]

— А ти искаш ли да престанеш да го усукваш?

Кимнах. Полицаят пресуши чашата си и ми я подаде.

— Спести кафето и ми налей дозата — заповяда той.

Измъкнах една бутилка и му налях два пръста.

— Отидох в склада да поговоря с Гоушън. Исках да науча повече подробности за изнасилването на Илейн Ремингтън.

— И научи ли?

— Не — отвърнах аз. Беше лъжа, но понякога става и така.

— Окръжната прокуратура вече не те подозира в убийството на Гибънс — обяви Мастърс.

— Знам. За тая работа са нужни и доказателства.

— Но някои неща трябва да се проверяват, Кели. Знаеш как стават тези работи.

В съзнанието ми изплува физиономията на Джералд О’Лиъри и аз кимнах.

— Нали не се сърдиш? — попита Мастърс.

Свих рамене.

— Хубаво. Да поговорим за Мълбъри.

Вдигнах вежди и скрих лицето си зад една поничка.

— Знам, че си разговарял с хазяйката, Кели. Дори имам подозрението, че си открил и трупа й. За това искам да поговорим.

— Мълбъри е мъртва, така ли?

Мастърс се размърда на стола, напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна. И двамата знаехме, че хвърля въдици.

— Да, мъртва е. А убиецът й си е направил труда да обърне къщата наопаки. Ние сме склонни да приемем версията за грабеж. Сега е момента да предложиш твоята версия, ако имаш такава.

Гостът ми се облегна назад, отпи глътка „Джеймисън“ и зачака. Аз си отпуснах една минута, от която нямах нужда. После заговорих:

— Според мен Гибънс е оставил нещо при нея. Или го е скрил в стаята си. Не знам какво е, но със сигурност е станало причина за смъртта им.

— Нека отгатна — рече Мастърс. — Ти мислиш, че то има нещо общо с онази работа около Ремингтън, нали?

— Да.

— Същата, заради която си ходил в склада за веществени доказателства?

— Това е само хипотеза.

— Защо?

— Гибънс е работил по този случай като патрулиращ полицай — рекох. — Ремингтън го е издирила и е поискала помощта му за изясняването на нещата. След което са го убили.

— И само толкова?

— Засега.

Мастърс ме дари с недоверчив поглед, довърши уискито си и стана.

— Отивам на аутопсията. Искаш ли да ми правиш компания?

— Не, благодаря.

— Какво ще правиш?

Вдигнах едно томче на Цицерон от кухненската маса и го обърнах към утринната светлина.

— Ще чета — рекох.

Мастърс погледна заглавието, поклати глава и си тръгна.

Оставих Цицерон да си почива на масата и вдигнах папката, която чакаше в краката ми. Зад прозореца прогърмя влакът, изсвири клаксон, в далечината тресна гръмотевица. Но всичко остана извън моето внимание. Разтворих папката и потънах в четене.