Така го правят в Чикаго [bg]

— Твоят приятел искаше да ми помогне — рече. — Поне така казваше. Но сега е мъртъв.

— Допускаш, че е дело на човека, който нападна и теб?

— Помислих си го.

Отпих от халбата и отправих поглед към плаката на стената. ДЕНЯТ Е ДОБЪР ЗА ГИНЕС, гласеше той. Под тези думи беше изрисуван черен тукан.

— И се чудиш, а? — подхвърлих.

Устните й отново се разтеглиха. Но този път усмивката й не беше нито топла, нито нежна.

— По-скоро ме кара да се заключвам нощем.

Меган отново се приближи. Илейн изглеждаше по-добре. Поиска чаша вода, а аз измъкнах тефтерчето си.

— Писмо ли ще ми пишеш? — попита тя и освободи косата си с рязко движение на главата.

— Просто искам да систематизирам някои неща.

— Трябва да си вземеш лаптоп.

— А ти трябва да си на каишка.

— Какво става, Кели? Нали сме от един отбор? Ти искаш да заловиш убиеца. А ако аз съм права, той иска да докопа мен. Нещата могат да се получат.

— Идеята да те използвам като примамка не е добра.

— Защо?

— Най-вече защото мъртвите клиенти трудно си плащат сметките.

— Имам пистолет все пак.

Останах доволен от новината, че клиентката ми е подготвена, и й го казах. Тя захапа нокът и се погледна в огледалото зад бара. Измина доста време, преди заниманието да й писне. После гаврътна чашка шест и седем. Без никакъв проблем.

— Работата е там, че аз мога да се справя с тази задача, мистър Кели.

Наистина изглеждаше така, поне тук, в задимения и шумен бар, където приказките са без последици.

Очите ми се плъзнаха над рамото на клиентката и се насочиха към предната витрина на „Детелината“. Навън валеше ситен сняг, който бързо покриваше сивия асфалт на Холстед стрийт. През бялата пелена се виждаха неонови реклами, накъсвани от трафика и пешеходците. Порив на вятъра изведнъж разчисти картината. В пролуката между две коли изплува неясна фигура, която забързано пресече уличното платно. На главата й имаше вестник. Тя се подхлъзна на леда около капака на канализацията, размаха ръце и се просна на тротоара. Вдигна глава миг преди да отместя очи от улицата. За момент изпитах чувството, че Даян Линдзи е наясно къде се намирам в момента и защо съм там. После чертите й се разкривиха от изненада. Тя махна с ръка, подхлъзна се към входа и влезе в „Детелината“.

— Извини ме за момент — рекох.

Станах и пресякох пътя на журналистката, преди да се приближи в опасна близост до клиентката ми. Не бях сигурен, че двете трябва да се срещат. Още по-малко бях сигурен защо не съм сигурен. Но беше късно. Даян профуча покрай мен, а Илейн стана и машинално оправи блузата си.