Кръвта на другите [bg]

— Ето, значи, къде живеете — каза тя.

— Да. Това като че ли ви учудва.

Той се усмихваше. Когато мислеше за него, той й изглеждаше без възраст, лицето му бе строго и окончателно. Забравяше ироничното пламъче в очите му, подвижните му ноздри и сдържания плам, който понякога му придаваше толкова младежки вид. Бломар се приближи до камината и разрови с машата червенеещите се главни върху решетката.

— Стоплете се. Изглеждате премръзнала.

— Добре ми е — каза тя.

Неговата стая. Гледаше килима, покрития с хубава щампована кувертюра диван, запълнените с книги рафтове и странните картини, закачени по стените. Имаше вид на толкова тотално отговорен за себе си човек, че като че ли нищо не можеше да го сполети по случайност. Но и не си го представяше да избира придирчиво мебелите си. По-скоро имаше чувството, че дрехите му, обстановката, в която живееше, ястията, които ядеше, му принадлежаха открай време.

— Е? — каза той и я погледна любопитно. — Какво има?

— Ами ето! — Тя се поколеба за миг. — Скъсах с Пол.

— Скъсали сте? — каза Бломар. — Искате да кажете, че сте се скарали?

— Не. Наистина е край — каза тя.

— Защо? — попита Бломар.

Беше там, седнал срещу нея. Тя вече изобщо нямаше желание да му разказва историите си. Той беше там и нищо друго нямаше значение.

— Не го обичам — каза тя.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Той малко притеснено бе навел глава към огъня. Мислеше за нея, за себе си. Тя вече нямаше нужда да мисли за нищо; спокойно се оставяше в ръцете му, без угризения, без грижи.

— А той какво казва?

— Не е доволен — отвърна Елен.

— Той ви обича. — Бломар погледна Елен. — Дори да не сте влюбена в него, това причина ли е да късате?

— О, нямам нищо против да го виждам — каза Елен. — Само не трябва повече да става дума за женене, нито… нито за чувства — добави тя.

Замълчаха.

— Искате ли да поговоря с него?

— О, не — каза Елен. — Няма за какво да се говори.

— Какво мога да направя тогава? — попита Бломар.

— Нищо — отвърна Елен. — Нищо не може да се направи.

— В такъв случай защо сте тук?

— Исках да знаете — каза тя.

Бломар помръкна.

— Сърдите ли се, че дойдох? — попита тя.

— Струва ми се, че от това няма особена полза.

— Естествено. Никога не ви се струва полезно да ме виждате.

Бломар безмълвно зарови с машата в жарта. Говори на себе си. Казва си разни неща в главата си. Толкова незнайни неща под черните му коси, които би било толкова приятно да докосна.

— Знаете ли, аз изчислих. Виждаме се около три часа месечно. Това прави една двеста и четирийсета част от съществуването ви.