Кръвта на другите [bg]

Тичешком слезе по стълбите. Бузите й пламтяха. „Какво да правя?“ Погледна къщата. И дума не можеше да става да си тръгне; животът бе тук. Облегна се на една стена и преброи прозорците. Целият живот бе зад малкия светъл квадрат.

Квадратът почерня. Елен отстъпи и се скри в сянката на една врата. Усети, че замръзва, явно дълго бе стояла неподвижно. Изчака още няколко мига и Мадлен излезе от сградата. Бломар излезе след нея. Хвана я за ръката. Защо нея? Защо я обичаше? „Трябваше по-добре да я огледам“, помисли Елен. Намираше я за грозна, стара и глупава; но трябва да имаше нещо в нея, нещо по-ценно от хубостта, от интелигентността, след като я обичаше. Елен направи няколко предпазливи крачки покрай стената. Мадлен носеше тънко синьо манто, червен шал и филцова шапка, която скриваше наполовина лицето й.

Влязоха в един ресторант. Малък, съвсем жълт ресторант, с оградено с дървена бариера пространство пред вратата, нещо като лятна тераса. Елен се приближи до прозореца. Седнаха на една маса, един срещу друг. Бломар държеше менюто в ръцете си, виждаше се профилът му; явно идваше тук често. Елен погледна сервитьорката, ламаринения барплот, масичката с панерчетата хляб, плодовете и наденицата. Беше донякъде разочароващо; не можеше да се отгатне защо е избрал този ресторант, а не който и да е друг; поставката с шишенцата за олио и оцет, хартиените покривки съдържаха информация само за себе си; колкото и да се опитваше, не се приближаваше и с една крачка до душата на Бломар. Въпреки това Елен беше доволна — никога не би успяла сама да измисли този декор, получен като подарък, изведнъж, без да прави каквото и да е усилие.

„Какво ядат?“ Елен се изправи на пръсти, но едва виждаше масата им. Странно й бе да мисли, че той яде като всички останали. Той гледаше храната в чинията си, усещаше вкуса й в устата си, дъвчеше я старателно. Елен имаше чувството, че яде чисто и просто от снизхождение, за да не се различава от другите; изглеждаше лишен от желание, от нужда; не зависеше от никого и от нищо, дори не от собственото си тяло.

Елен се отдръпна от прозореца. „Трябва да си тръгвам.“ Двамата сигурно щяха да се приберат заедно, нямаше да може да говори с Бломар. „Тръгвам си.“ Отново да потъне; да повлече със себе си надеждата, разочарованието, умората — нямаше кураж да го направи. Тук поне съществуваше чакането; ако се откаже, няма да има вече нищо; нито отсъствие, нито присъствие, абсолютно нищо. Осем часът. Значи, би трябвало да телефонира. Но трапезарията бе толкова далече, със своите порцеланови чинии и мириса на престояло какао — трудно можеше да си представи, че ще се появи на другия край на линията. Цяла бездна разделяше този свят със залиняла растителност от улиците, по които сияеше присъствието на Бломар.