Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Продължавай.

— Молих се. Нарочно ви заведох в Касилхас, за да мога да се посъветвам с по-висшестоящи мои колеги. После вие… разговаряхте с мен. Сънищата престанаха. Колегите ме посъветваха да направя всичко по силите си, за да ви бъда добър духовен наставник, след като съм стигнал толкова далеч, и, милейди, аз се постарах.

Тя вдигна ръка и разпери пръсти да уталожи тревогите му, макар че дали можеше да види жеста й в гаснещата светлина, не знаеше. Излизаше, че онази странна негова убеденост в духовните й дарби, изразена в Касилхас, е имала и друг източник освен старите слухове. Между редките дървета светлината на огньовете се издигна над две плитки дупки, изкопани в песъчливия бряг на потока; жизнерадостните пламъци припукваха, сякаш напук на сбиращия се мрак. Огньовете изглеждаха… малки в подножието на високата планина. Зъбите на Копелето, така се наричаше тя, защото във високите проходи тези зъби наистина хапеха непредпазливите пътници.

— Но после сънищата започнаха отново, преди няколко нощи. Нови сънища. Или по-скоро един нов сън, който се повтори три пъти. Път, който много прилича на този. През околност, която много прилича на тази. — Белият му ръкав се развя в сенките. — Застига ме колона мъже, рокнарийски войници, квадриански еретици. Свалят ме от мулето ми. После… — Той млъкна.

— Не всички пророчески сънища се сбъдват. А и да се сбъднат, не винаги се сбъдват буквално — предпазливо рече Иста. Ди Кабон наистина изглеждаше разстроен, много разстроен.

— Да, така е. — Почти се разтрепери от желание да й разкаже. — Защото всяка нощ ме убиваха по различен жесток начин. — Гласът му се забави: явно бе обзет от съмнения. — Обаче винаги започваха от палците.

А двете с Лис се бяха смели на винената му болест… сънищата ли беше давил във виното? От това нямаше полза. Лично го беше изпробвала, преди много години в двора на Иас.

— Трябваше да ми кажеш! Отдавна!

— Вижте, тук не може да има рокнарийци. Трябва да пресекат две провинции, за да стигнат до това място. Цялата страна щеше да е на крак. — Говореше така, сякаш се опитва да изтласка мрака със силата на разума. — Този сън сигурно се отнася до някакво по-далечно бъдеще.

„Не можеш да изтласкаш мрака със силата на разума. Трябва да използваш огън“. Откъде се беше пръкнала тази мисъл?

— Или пък въобще не се отнася за бъдещето. Някои сънища са само предупреждения. Ако се съобразиш с тях, заплахата те подминава.

Гласът му прозвуча обезсилен и тих в тъмнината:

— Боя се, че разочаровах боговете и това е моето наказание.

— Не — студено рече Иста. — Боговете са по-безмилостни. Ако са те използвали за някакви свои дела, ти вече нямаш никаква стойност за тях — като засъхнала и счупена четка, която художникът изхвърля и сменя с нова. — Иста се поколеба. — Щом още те тласкат нанякъде, значи искат нещо от теб. Нещо, което още не са получили.

— О — рече той, все така тихо.

Иста стисна силно дървото. Искаше й се да крачи. Можеха ли да се махнат от пътя? Обратният път до Виняска беше по-дълъг, отколкото ако продължат напред. Можеха ли да тръгнат покрай потока, надолу към равнините? Представи си водопади, бодливи храсталаци, скални стени, които не можеха да преодолеят нито конете, нито мулетата. Биха я помислили за луда, ако ги накара да тръгнат по този маршрут. Потрепери.